Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Отвори уста да я изрече, но думите заседнаха в гърлото му. В очите на Алорнис все така имаше гняв, но имаше и доверие. „Гледа мен и вижда него. Той лъгал ли я е някога?“
— Какво знаеш за бащата на Рева? — попита той.
И ѝ разказа всичко. От деня, когато го заведоха в Дома на Шестия орден, до вечерта, когато се завърна в бащината си къща. За разлика от историята, която беше разказал на алпиранския историк по пътя към Островите, сега разказът му беше пълен и неразкрасен, включваше всяка тайна, всяка смърт, всяка мелодия на кръвната песен. Разказът се проточи, защото Алорнис имаше много въпроси, проточи се цяла седмица, чак до сутринта, когато Северните предели се появиха на хоризонта.
— И песента ти позволява да я видиш? — попита Алорнис. Седяха в каютата на първия помощник-капитан, която той беше отстъпил на граничния лорд и неговата сестра. Алорнис седеше с кръстосани крака на койката си, дървената фигурка, вече почти готова, бе в скута ѝ. Продължила бе да я дялка, докато Вейлин ѝ разказваше историята си, и от парчето дърво постепенно се оформи малка статуетка на висок слаб мъж с брада. Алорнис беше измолила лак от корабния дърводелец и сега лакираше внимателно фигурката с помощта на малка четка. Лакът беше тъмен и лъскав като бронз. — Шерин? Да видиш къде е?
— В началото, когато усвоих песента и как да я пея, да — отговори той. — Но с времето виденията избледняха. Вече от три години не я усещам изобщо.
— Но въпреки това продължаваш да се опитваш? — Гледаше го втренчено, напрегнато, но не личеше да се съмнява в думите му. В началото, когато ѝ каза за кръвната песен, тя не му повярва, разбира се, но Вейлин се сети за един номер, който беше научил от Ам Лин — даде ѝ ножа си и я накара да го скрие някъде на кораба, а самият той остана в каютата. Намери го бързо, само за няколко минути, пъхнат между две бурета с бира в трюма. Алорнис опита още веднъж, като този път помоли един моряк да го качи на наблюдателницата високо на мачтата. Вейлин реши да не се катери догоре, а само викна на дежурния по вахта да го метне на палубата. Други доказателства Алорнис не поиска.
— Всъщност спрях да се опитвам — каза той. — Да слушаш песента е едно, а да я пееш — съвсем друго. Изтощително е, а ако не внимавам, може да бъде и фатално.
— А онова нещо, което се е вмъкнало в кожата на брат Баркус, него търси ли го?
— Улавям по нещо от време на време. То още се разхожда по света, мами и убива по заповед на господаря си, който и да е той. Но образите са смътни, неясни. Предполагам, че знае как да се маскира. Как иначе би се крило толкова дълго в Баркус, без да го усетя? Зървам го само когато мисли за мен: омразата му е толкова силна, че избива през маската.
— Дали пак ще тръгне след теб?
— Вероятно. Едва ли има голям избор.
— Какво стана в Дома на ордена? Когато се отби там по пътя?
Вейлин отново се изкуши да я излъже, защото информацията, научена там, беше оставила горчив вкус в устата му и той не гореше от желание да я изрича на глас. Но вместо да я излъже, реши просто да премълчи някои неща.
— Срещнах се с аспекта.
— Това го знам. Какво ти каза той?
— Не само с аспект Арлин. Срещнах се и с аспекта на Седмия орден. И не, няма да ти кажа кой е той. За твое собствено добро. — Наведе се напред и я погледна в очите. — Алорнис, трябва винаги да си нащрек. Като моя сестра, ти си мишена. Точно затова те взех с мен, затова ти разказвам историята си. Северните предели са по-безопасни от Кралството, но онова нещо и агентите му могат да ни намерят навсякъде, сигурен съм.
— Тогава на кого мога да имам доверие?
Вейлин сведе поглед. „Дотук ѝ казах само истини, защо да спирам сега?“
— Честно? На никого. Съжалявам, сестрице.
Тя погледна статуетката в ръцете си.
— Когато татко умря, ти?…
— Дали съм го усетил? Бегло, само ехо по-скоро. Вече беше починал, когато пях за теб. Двете с майка ти стояхте и гледахте кладата. Валеше сняг. Бяхте сами.
— Не — каза тя с лека усмивка. — Ти също беше там.
Видяха Северната кула след два дни. Беше внушително здание, по-широко в основата, отколкото при върха, високо седемдесетина стъпки, оградено от здрав крепостен зид, поне наполовина толкова висок. Приличаше на старите замъци, които Вейлин беше виждал в Кумбраел, без остри ъгли и без украса, укрепление от друго време — в крайна сметка кулата се издигаше тук от близо век и половина.