Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Пожарите са най-добрият съюзник на смелия командир — изтъкна доволно генералът и аз се запитах колко ли такива реплики си е приготвил предварително. Жена му завъртя очи, което ми подсказа, че има още такива в запас.
Сражението при пробойните вилня близо час, воларианските войници се мятаха под масирания обстрел и не личеше да напредват. Преценил, че моментът е настъпил, генералът даде знак куритаите да се включат в атаката. Батальонът хукна по моста, мъжете крепяха стълбите над главите си. Генералът не беше сбъркал в преценката си, че кумбраелската отбрана ще бъде съсредоточена върху защита на пробойните, но въпреки това куритаите бяха посрещнати с порой от стрели и поне трийсетина от тях загинаха, преди да стигнат стените и да издигнат обсадните си стълби. А после, докато се катереха по опрените на бойниците стълби, поне половината изгубиха живота си, падаха на земята като зрели круши. Все пак накрая голяма група куритаи успя да се добере до бойниците, малък възел в черно сред сиво-зеленото кумбраелско множество, което полагаше неистови усилия да ги отблъсне. Генералът наблюдаваше сцената през далекоглед; свали го за миг и викна на своя свързочник с флагчетата:
— Да пратят резерва!
Два батальона свободни мечове с обсадни стълби поеха по моста. За разлика от куритаите, те не дадоха много жертви на кумбраелския обстрел, защото защитниците бяха заети с отбраната на бойниците. Свободните мечове изкатериха стената на две места и част от защитниците се отправиха натам, което осигури глътка въздух на куритаите. Сетне нещо като вълна премина изведнъж през кумбраелските редици и те се оттеглиха внезапно, буквално за миг изчезнаха от стените. При една от пробойните са надигна победоносен вик — воларианците най-сетне бяха успели да пробият.
— И това е краят — отбеляза генералът с добре отрепетирано безразличие. Подаде далекогледа на един роб, седна на стола си и взе да глади дълбокомислено брадичка. — Най-великата обсада във воларианската история, завършила успешно благодарение на разумно планиране и кратка битка. — Погледна към мен да провери дали писалката ми стърже послушно по пергамента.
— Може би Съветът ще ти позволи да дадеш име на града — каза Форнела. — Токревия?
Генералът се изчерви и демонстративно не я погледна.
— Макар че Пепелище би било по-подходящо — каза тя, загледана в многобройните димни колони, които се издигаха над града.
— Ще пресъградим — сопна се генералът.
Нямаше триумф на лицето ѝ, само бегла меланхолична погнуса.
— Стига войниците ти да оставят живи хора, които да поробим, за да свършат работата.
Още два часа генералът чака потвърждение, че градът наистина е паднал, ставаше все по-нетърпелив, крачеше напред-назад по палубата и крещеше на надзирателите да налагат тежки наказания за дребните провинения на робите моряци. Накрая откъм брега дойде лодка, на чиято палуба стоеше мъж в изцяло черната броня на ротен командир. Мъжът се прехвърли на борда на кораба с изпито от умора лице, целият в сажди, с превръзка над лакътя. Отдаде чест на генерала и се поклони на съпругата му.
— Е? — попита нетърпеливо Токрев.
— Стените са наши, почитаеми генерале — докладва офицерът. — Но по всичко личи, че кумбраелците изобщо не са имали за цел да ги удържат. Изградили са барикади вътре в града, съборили са цели къщи, за да блокират улиците, по покривите е пълно със стрелци. Нашите хора са лесни мишени. Дадохме повече жертви по улиците на града, отколкото по стените и при пробойните.
— Барикади! — пръсна слюнки Токрев. — Дошъл си при мен да ми мрънкаш за барикади? Ами съборете ги!
— Пробихме през първата преди час, генерале. Но само на стотина метра зад нея имаше друга. Целият град се е вдигнал срещу нас, мъже и жени, стари и млади. Сражаваме се за всяка къща, а онази тяхна вещица сякаш е навсякъде.
Генералът сниши глас.
— Чуя ли още една дума за вещицата, ще заповядам да те бичуват като назидание за хората ти.
Отиде при носа на кораба и се загледа в града.
— Може би заповед за почивка и прегрупиране би била на място в момента — каза Форнела. В гласа ѝ имаше острота, която ми подсказа, че думите ѝ не са просто предложение. — Подсигуряване на превзетото.
Токрев застина и го видях как свива ръце в юмруци зад гърба си. Обърна се към ротния командир.