Владетелят на кулата

Онази нощ град Алтор се сдоби с исполинска оранжева корона; сиянието се издигаше толкова нависоко, че затъмняваше звездите. Генералът ми бе наредил да остана на палубата и да опиша спектакъла, а самият той се оттегли в каютата си с една робиня за наслади, която си бе довел от брега, момиче на не повече от петнайсет години. Форнела се задържа на палубата, увита плътно с шала си. И да я смущаваха звуците, които долитаха отдолу, тя не го показа с нищо; вместо това дойде при мен на носа и се загледа с мрачен поглед в града.

— Колко стар е този град? — попита ме.

— Почти колкото васалство Кумбраел, господарке — отговорих. — Най-малко на четиристотин години.

— Онези кули близнаци са храм на техния бог, нали?

— Катедралата на Световния отец, господарке. Ако не греша, този храм е най-свещеното им място.

— Дали това вдъхновява съпротивата им, как мислиш? Свещена мисия да защитят дома на своя бог с цената на всичко?

— Не зная, господарке. — „По-скоро разбират, че падне ли градът, ги чакат само робство и мизерия, затова предпочитат да умрат с оръжие в ръка.“

— Онзи мъж днес — каза тя. — Вонящият. Не искаш ли да знаеш кой е?

— Не съм в правото си да питам, господарке.

Тя се обърна към мен с усмивка.

— Роб си само от броени седмици, а вече си се вживял в ролята си. Явно държиш на всяка цена да оцелееш. — Обърна гръб на града и се облегна на перилото със скръстени на гърдите ръце. — Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че той изобщо не е човек? А само черупка, побрала призрака на нещо, което е по-гадно и от вонята на тялото, което обитава?