Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Петнайсет.
Помещението е пълно и още хора напират надолу по стълбите. Алика прескача стоманения кръг и застава от другата му страна, загледана навън. Синята звезда е точно зад главата ѝ и я превръща в силует.
— Разчистете стълбите! — извиква Алика и този път в тона ѝ има спешност. — Разчистете пътя до портите.
— Четиринайсет.
Викът ѝ отеква нагоре по стълбището и още по-нататък.
— Вече е направено, принцесо — казва Контаф. — Както наредихте.
— Единайсет.
— Контаф и вие другите, елате при мен.
— Десет. Девет. Осем. Седем.
Мъжете се струпват наблизо. Аз се присъединявам към тях, сгушен под самата звезда.
— Шест.
През дрънченето на оръжия и тъпченето на крака се долавя тихо бръмчене.
— Пет.
Във въздуха има нещо. Леко жужене, от което зъбите ми изтръпват, макар че в действителност не съм там.
— Четири. — Рискувам да хвърля поглед към Мълчаливата сестра и я зървам през една отворила се за миг пролука. Тя ме гледа от ъгъла си, в който никой не е пожелал да се напъха.
— Три.
— Познаваш ме, нали? — Не искам да говоря с нея. Чувствам се отново като онова малко момченце, току-що навършило пет годинки и представено за първи път на Червената кралица. Помня сухото ѝ докосване, онзи момент, когато Мълчаливата сестра за първи път сложи ръка върху моята и пропаднах в някакво горещо, тъмно място.
— Две.
Тя явно няма да ми отговори. Само се усмихва.
— Едно.
— Да — казва тя.
— Нула.
Синята звезда се разширява, студеният ѝ огън ни обгръща и излиза през стените на стаята. И това е всичко. Нищо не се е променило. Всички стоим замръзнали и чакаме ли, чакаме магията, която уж трябва да спаси замъка.
— А сега бързо. — Алика прескача отново кръга. Аз не бих могъл да го направя в пълна броня. Силата ѝ е удивителна.
Мъжете непосредствено пред мен я последват без никакво забавяне и аз тръгвам припряно след тях. Допирът ми до стоманата е странно лепкав, докато сънната ми плът търси контакт с реалността. Бързаме по опразнения път между гъсто струпаните воини и почти стигаме до стълбите, преди да осъзная, че само хората, намирали се най-близо до кръга, са направили опит да ни последват, а дори и те са адски мудни. Алика обаче не чака, затова се устремявам след нея.
На върха на стълбището осъзнавам, че нещо не е наред. Войниците тук стоят като статуи, даже не ни проследяват с очи. Да не би магията на Строителите да ги е вкаменила? Няма време да обмислям този въпрос — Алика се понася с дрънчене в равномерен бяг към голямата порта.
Смаян съм да видя, че тя е широко отворена, сякаш не сме във война. Хвърлям поглед назад и виждам след нас да се точат мъже, присъствали в онази стая — най-далечните се движат, сякаш тичат през гъста кал. Отнема ми малко време, но накрая ми се струва, че разбирам. Светлината на звездата ни е забързала. Онези, които са се намирали най-близо до нея, са придобили най-голяма бързина. „Бързо течащо време“ ли каза онова нещо? Значи машината на Строителите е накарала секундите ни да текат по-бързо? Сърцата ни да бият по-учестено и от крилцата на колибри?
Щом излизаме от цитаделата, ми се струва, че сънувам. После си спомням, че наистина сънувам, но се предполага, че това са родови спомени, съхранени в кръвта ми и разкрити от магията на Кара. Вътрешната стена се е пръснала, части от нея все още стоят прави, от други са останали само купчини чакъл. Тела лежат смазани под падналите отломки — в очакване да закрещят. Там, където стената е рухнала, пламъците са се протегнали към цитаделата — нашарват стените ѝ с геометрични белези и превръщат всички хора по пътя си в горящи стълбове.
Небето е задръстено от дим, огън и валящи камъни. Парче зидария, по-голямо от кон, се спуска по дъга, която ще свърши на мястото, където стоя аз. Премята се, докато пада, по-бавно от есенно листо. Отстъпвам встрани и продължавам след Алика. Зад мен каменният къс се врязва в стената на цитаделата и се натрошава със звук, който е едновременно невероятно дълбок и заглушен от пронизителното пищене на пукащ се камък.
През пролуките в стената мога да видя само кипящ огън. Няма и следа от града, големите външни стени и седемте грамадни кули. Въздухът е пълен с парчета. Камъни, плочи, зидария… Има и трупове: виждам ги да валят отвисоко, бавно, все едно потъват във вода.
Алика се втурва през портата, под четирите решетки, все още вдигнати. Двамата с Контаф не успяваме да я следваме и тя набира преднина. Излизаме през четвъртата решетка и попадаме в самия ад. Тук още бушува огън. Не пламъци като онези над дърва в камина, нито като пожар в горяща къща, а огнени кълбета от преизподнята — живи и течни. Те сякаш се разсейват, докато ги гледаме, издигат се към небето, за да разкрият обгорена пустош, без нито една оцеляла къща. Алика не ни е чакала. Минаването ѝ се бележи от дупка, пробита в огъня. Следваме я, като се молим бързината да ни опази.