Прекрасният нов свят
- Автор: Хаксли Олдос Леонард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Прекрасният нов свят». Краткое содержание книги:
Тя пристъпи напред и го докосна по рамото.
— Не можете ли да се държите прилично? — попита тя с тих, сърдит глас. Но като се огледа, забеляза, че пет-шест близнаци вече се бяха изправили и бяха тръгнали към тях. Кръгът се разпадаше. Още миг и… Не, опасността бе прекалено голяма, смъртообучението на цялата партида можеше да се върне с шест-седем месеца назад. Тя се завтече към застрашените си възпитаници.
— А сега кой иска шоколадов еклер? — провикна се тя с весел глас.
— Аз! — изкрещя в хор цялата партида „Бокановски“. Легло №20 бе напълно забравено.
— О, господи, господи, господи… — продължаваше да си повтаря Дивакът. Сред целия хаос от скръб и тъга, който изпълваше съзнанието му, това бе единствената членоразделна дума. — Господи! — прошепна той гласно. — Господи…
— Какво ли си бъбри този? — обади се съвсем наблизо някакъв глас, който прозвуча ясно и пронизително сред брътвежите на „Супер Вурлицера“.
Дивакът рязко се сепна и като откри лице, се огледа. Петима близнаци, облечени в сиво-кафяво, чиито досущ еднакви лица бяха различно омацани с течен шоколад, стояха в редичка, уловили по един недоизяден еклер в дясната си ръка и вирнали чипите си носове насреща му.
Щом срещнала погледа му, те едновременно се ухилиха. Единият от тях посочи с еклера си към леглото.
— Умря ли? — попита близнакът.
Дивакът безмълвно се втренчи в него. Все така безмълвно се изправи на крака; безмълвно и бавно се отправи към вратата.
— Умря ли? — повтори досадният близнак, подтичвайки редом с него.
Дивакът го изгледа отгоре и пак така безмълвно го блъсна встрани. Близнакът падна на пода и на часа започна да реве. Дивакът даже и не се огледа.
Глава петнадесета
Нисшият обслужващ персонал на Мортаториума на „Парк Лейн“ се състоеше от сто шестдесет и две делти, разделени в две партиди „Бокановски“ съответно от по осемдесет и четири червенокоси санитарки и седемдесет и осем мургави кривоглави санитари-близнаци. В шест, когато завърши работният им ден, двете партиди се събраха във фоайето на Мортаториума, за да получат от заместник-подкасиера своите дажби сома.
Дивакът слезе от асансьора и се озова точно посред тях. Мислите му обаче бяха другаде — при смъртта, при мъката и при скръбта му; машинално, без да съзнава какво върши, той започна да си пробива път сред тълпата.
— Защо се блъскаш? Накъде си тръгнал така?
От множеството отделни гърла излизаха само два гласа — писклив и дебел — и писукаха или ръмжаха. Неспирно повтарящи се, като върволица от огледала, към него сърдито се заобръщаха две лица — едното голобрада и кръгла луна, обкръжена от рижав ореол, другото — изпита физиономия на клюнеста птица с набола двудневна брада. Техните думи и острите лакти, които се забиваха в ребрата му, го изтръгнаха от мислите му. Той отново се сблъска със заобикалящата го действителност, огледа се наоколо и разпозна онова, което виждаше, премалявайки от ужас и отвращение — разпозна в него денонощно повтарящия се ужас, кошмара на роящата се неразличима еднаквост. Близнаци, близнаци… Подобно на личинки те се бяха струпали в гъмжило, оскверняващо тайнството на смъртта на Линда. Пак личинки, но по-едри и вече пораснали, те пълзяха сега по неговата мъка и болка. Той се поспря и със слисани и ужасени очи се вгледа в обградилото го сиво-кафяво гъмжило, сред което той стърчеше с цяла глава. „Колко красиви същества! Ах, как прекрасни били човеците! И как щастлив си със тях, прекрасен нов свят!“ Пеещите думи му се присмяха подигравателно. „О, прекрасен нов свят!“
— Започва раздаването на сомата! — прогърмя нечий глас. — Моля, застанете в редица. По-бързичко, вие там!
Отвори се врата и във фоайето внесоха маса и стол. Гръмкият глас принадлежеше на наперен млад алфа, който влезе, носейки черна желязна каса. От застаналите в очакване близнаци се надигна шепот на доволство. Дивакът бе напълно забравен. Сега вниманието им бе съсредоточено върху поставената на масата черна каса, която младият мъж тъкмо отваряше. Капакът бе повдигнат.