Прекрасният нов свят

— Смажи я от бой, смажи я, смажи я… — продължаваше да крещи Дивакът.

И изведнъж някой запя: „Веселете се в захлас, фордови чеда…“ и след миг всички подеха припева и пеейки, започнаха да танцуват. Веселете се в захлас — обикаляха и обикаляха, като се удряха един друг в шест осми такт. Веселете се в захлас…

Вече бе минало полунощ, когато отлетяха и последните вертолети. Замаян от сома и изтощен от дълго проточилото се безумство на сладострастие, Дивакът спеше сред пирена. Когато се събуди, слънцето вече се бе вдигнало високо. Той полежа още миг, после изведнъж си спомни — всичко.

— О, боже мой, боже мой! — Той покри очи с ръка. Същата вечер орлякът хеликоптери, който прелетя с бръмчене над Хогсбек, приличаше на тъмен десеткилометров облак. Снощната оргия на сливането бе описана от всички вестници.

— Дивако! — провикнаха се първите, които пристигнаха още щом слязоха от машините си. — Господин Дивак!

Никакъв отговор.

Вратата на фара беше открехната. Те я блъснаха и влязоха в сумрачното помещение. През свода, в дъното на стаята, се виждаше долната площадка на стълбище, което водеше нагоре, към следващите етажи. Точно под дъгата на свода се люлееха две ходила.

— Господин Дивак!

Бавно, много бавно, като две тромави стрелки на компас, ходилата се завъртяха надясно — север, североизток, изток, югоизток, юг, югозапад; после се спряха и след няколко секунди се завъртяха, пак без да бързат, обратно, наляво. Юг-югозапад, юг, югоизток, изток…