Прекрасният нов свят
- Автор: Хаксли Олдос Леонард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Прекрасният нов свят». Краткое содержание книги:
Отделението представляваше огромно помещение, много слънчево, боядисано в жълто, в което се намираха двадесет легла, заети до едно. Линда умираше сред хора — сред хора, заобиколена от всякакви съвременни удобства. Из въздуха несекващо се лееха весели синтетични мелодии. В долния край на всяко легло, с обърнат към умиращия му обитател екран, стоеше телевизионна кутия. Оставяха я включена, като отворен кран, от сутрин до вечер. На всеки четвърт час преобладаващият аромат в помещението автоматично се сменяше.
— Стараем се — обясни сестрата, която бе поела Дивака от вратата. — Стараем се да създадем тук съвършено приятна атмосфера — нещо средно между първокласен хотел и луксозна емоцино-зала, ако разбирате какво имам предвид.
— Къде е тя? — попита Дивакът, без да обръща внимание на тези любезни обяснения.
Сестрата се засегна.
— Вие като че ли бързате.
— Има ли някаква надежда? — попита той.
— Искате да кажете надежда да не умре ли? (Той кимна.) Не, разбира се, че няма. Когато изпратят някого тук, значи няма никаква… — Слисана от страдалческото изражение на бледото му лице, тя внезапно млъкна. — Ама какво ви става? — Тя не бе свикнала на такива реакции от страна на посетителите. А и посетителите във всеки случай не бяха чак толкова много, нито пък имаше някаква причина да са много. — Да не би да ви е зле?
Той поклати глава.
— Тя ми е майка — изрече той едва чуто. Сестрата втренчи в него учудени, ужасени очи, после бързо отмести поглед. Беше почервеняла чак до върховете на ушите си.
— Заведете ме при нея — помоли Дивакът, като полагаше усилия да говори с обичайния си тон.
Все така зачервена, тя го поведе през отделението. При преминаването им към тях се обръщаха все още свежи и ненабръчкани лица (тъй като старостта напредваше така скоростно, че не разполагаше с време да порази бузите — поразяваше само сърцето и мозъка). Напредваха, изпращани от празните, равнодушни погледи на второто детство. Гледката накара Дивака да потрепери.
Линда лежеше в последното от дългата редица легла, досами стената. Подпряна с възглавници, тя гледаше полуфиналната среща от южноамериканския шампионат по тенис на риманови повърхности, която преминаваше в мълчание и се възпроизвеждаше в умален вид върху екрана на телевизионната кутия в долния край на леглото. Фигурките безшумно се стрелкаха насам-натам по квадрата на осветеното стъкло като рибки в аквариум — безмълвни, но неспокойни обитатели на един друг свят.
Линда продължаваше да гледа, като се усмихваше неопределено и неразбиращо. Бледото й подпухнало лице имаше щастливото изражение на малоумна. От време на време клепачите й се затваряха и тя като че ли задрямваше за няколко секунди. После с леко потрепване се събуждаше отново — събуждаше се и ето че гротескните фигурки от аквариума продължаваха да се стрелкат; от „Супер Вокс Вурлицериана“-та се лееше изпълнението на „Притисни ме страстно, скъпи…“, а от вентилатора над главата й се носеше полъх на върбинка. Събуждаше се сред всичките тези неща, които, преобразени и разкрасени от сомата в кръвта й, се сливаха в един изумителен сън и Линда пак се усмихваше със своята смирена и безцветна усмивка на детинско доволство.
— Е, аз трябва да вървя — рече — сестрата. — А ще дойде и следващата партида деца. Освен това трябва да наглеждам и легло номер 3. — Тя посочи в другия край на отделението. — Може да се помине вече всяка минута. И така, чувствувайте се удобно. — И тя си тръгна с пъргава походка.
Дивакът приседна до леглото.
— Линда — прошепна той, като взе ръката й.
Щом чу името си, тя се обърна. Позна го — помътнелите й очи се проясниха. Тя му стисна ръката, усмихна се, устните й се размърдаха; после най-неочаквано главата й клюмна напред. Заспа. Той седна и се загледа в нея, като претърсваше с очи уморената плът, претърсваше и намираше онова младо, ведро лице, което се навеждаше над детството му в Малпаис, като си спомняше (и притвори очи) гласа й, движенията й, всички събития от съвместния им живот. „Стрептококи и бацили, армия несметна…“ Колко красиво пееше тя!