Прекрасният нов свят

Линда ги слиса и даже разтревожи. Една групичка момчета се скупчиха в долния край на леглото и се втренчиха в нея с ужасеното и тъпо любопитство на животни, озовали се неочаквано лице в лице срещу непознатото.

— Я вижте, вижте! — говореха те с тихи, изплашени гласове. — Какво ли й има? Защо ли е толкова дебела?

Никога досега те не бяха виждали лице като нейното — никога не бяха виждали лице, което да не е свежо, с изопната кожа или тяло, което вече не е стройно и изправено. Всички тези умиращи шестдесетгодишни жени изглеждаха като девойки. Със своите четиридесет и четири години Линда в сравнение с тях приличаше на сбръчкано и разкривено от старост чудовище.

— Колко е отвратителна! — коментираха те шепнешком. — Вижте й зъбите.

Неочаквано изпод леглото между стола на Джон и стената изпълзя чипонос близнак и започна да се взира в спящото лице на Линда.

— Май вече… — започна момчето, но изречението му завърши преждевременно с писък. Дивакът го бе сграбчил за яката, беше го прехвърлил през облегалката на стола и с един хубавичък плесник го бе изгонил оттам.

Писъците му доведоха втурналата се на помощ Главна сестра.

— Какво правите на момчето? — запита тя свирепо. — Няма да ви позволя да удряте децата.

— В такъв случай дръжте ги далеч от това легло — гласът на Дивака трепереше от възмущение. — Какво изобщо правят тук тези отвратителни гадинки? Това е безобразие!

— Безобразие ли? Какво искате да кажете? Те имат час по смъртообучение. И имайте предвид — предупреди го злобно тя, — че ако още веднъж прекъснете занятията, ще повикам портиерите да ви изхвърлят оттук.

Дивакът стана и направи няколко крачки към нея. Движенията и изражението му бяха така заплашителни, че сестрата в ужас заотстъпва назад. С неимоверно усилие Джон се овладя и без да продума, се извърна и отново седна до леглото.

Поуспокоена, но все още напрегната и неуверена, сестрата продължи:

— Предупредих ви, така че внимавайте.

И все пак тя отведе със себе си най-досадните близнаци и ги накара да се включат в играта „Търси ципа“, която една от колежките й бе организирала в другия край на отделението.

— А сега бягай да си пийнеш чашка кофеинов разтвор, скъпа — рече тя на другата сестра. Това, че отново разпореждаше, й възвърна увереността; почувствува се по-добре. — Хайде, деца! — извика тя.

Линда се размърда неспокойно, отвори за миг очи, обходи със замъглен поглед помещението и отново заспа. Седнал до нея, Дивакът се помъчи да си възвърне предишното настроение. „Витамини А, В, С и Д…“ — повтори си мислено той, сякаш думичките бяха някакво заклинание, което щеше да възкреси мъртвото минало. Но заклинанието не помагаше. Красивите спомени упорито отказваха да оживеят — оживяваха само омразните спомени за ревност и грозота и страдание, Попе и кръвта, която струи бавно от раненото му рамо, и Линда, противно захъркала, и мухите, забръмчали над разлетия по пода мескал, и момчетата, които я наричаха с онези долни имена всеки път, когато минаваше… О не, не! Той затвори очи и разтърси глава в ревностно усилие да прогони тези спомени. „Витамини А, В, С и Д…“ Помъчи се да мисли за това, как понякога сядаше на коленете й, а тя го притискаше в обятията си и пееше, непрекъснато пееше и го люлееше и люлееше да заспи. „Витамини А, В, С и Д, витамини А, В, С и Д, витамини…“