Прекрасният нов свят
- Автор: Хаксли Олдос Леонард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Прекрасният нов свят». Краткое содержание книги:
Двамата забързаха към асансьорите.
— Нима ви харесва да сте роби? — казваше Дивакът, когато влязоха във фоайето на Мортаториума. Лицето му бе поруменяло, очите му блестяха от плам и възмущение. — Нима ви харесва да сте бебета? Точно така, бебета. Които скимтят и повръщат! — Вбесен от скотското им тъпоумие, той продължи да сипе обиди към онези, които бе дошъл да спаси. Обидите отскачаха от дебелата черупка на тъпотата им, те се взираха в него и в безучастните им погледи се четеше тъпо и враждебно негодувание. — Да, които повръщат! — Той вече крещеше. Скръб и тъга, състрадание и дълг — всичко това бе вече забравено, бе вече погълнато от буйна, непреодолима ненавист към тези човекоподобни чудовища. — Нима не искате да бъдете свободни; да бъдете хора? Или може би дори не разбирате какво означава да си човек и да си свободен? — Гневът правеше речта му плавна, думите се лееха свободно, стремително. — Не разбирате ли? — повтори той, но отговор не получи. — Много добре тогава — продължи той мрачно. — Аз ще ви науча. Ще ви освободя независимо от това дали ви се иска или не. — И като отвори със замах прозореца, който гледаше към вътрешния двор на Мортаториума, той започна да изхвърля с пълни шепи навън кутийките с таблетки сома.
При гледката на това безнравствено светотатство сиво-кафявата тълпа за миг застина в пълно мълчание, вкаменена от учудване и ужас.
— Той е полудял — прошепна Бърнард, като се взираше с широко отворени очи. — Ще го убият. Ще го… — От тълпата се надигна оглушителен рев, тя се олюля и тръгна заплашително към Дивака. — Форд да му е на помощ! — рече Бърнард и отвърна очи.
— Помогни си сам, та и Форд да ти помогне! — И през смях (всъщност ликуващ смях!) Хелмхолц Уотсън започна да си пробива път сред тълпата.
— Свободни, свободни! — крещеше Дивакът и с една ръка продължаваше да изхвърля навън сомата, докато с другата нанасяше удари по неотличаващите се физиономии на своите нападатели. — Свободни! — И неочаквано редом с него изникна Хелмхолц. — Браво, Хелмхолц! — Хелмхолц, който също раздаваше юмруци. — Най-сетне хора! — Хелмхолц, който също изхвърляше с пълни шепи отровата през отворения прозорец. — Да, хора, хора! — Всичката отрова бе вече изхвърлена. Той вдигна касата и им показа черното й дъно. — Вие сте свободни.
Делтите нададоха вой и се нахвърлиха с удвоена ярост.
— С тях е свършено! — възкликна Бърнард, който стоеше колебливо настрани от битката, но обладан от внезапен порив, се втурна да им помогне, после поразмисли и се спря, след това засрамен пристъпи отново напред, пак поразмисли и накрая остана така — измъчван от унизителна нерешителност — и тъкмо умуваше, че те може да бъдат убити, ако не им се притече на помощ, но и че той може да бъде убит, ако го направи — когато (слава Форду!), опулени и зурлести със своите противогази, във фоайето нахълтаха полицаите.
Бърнард се втурна да ги посрещне. Той размаха ръце — все пак и това бе участие в битката, — той правеше нещо.
— Помощ! — завика той, като всеки път крещеше все по-гръмко и по-гръмко, така че поне за себе сила създаде илюзията, че помага. — Помощ! Помощ! Помощ! ПОМОЩ!
Полицаите го изблъскаха, за да не пречи, и продължиха да си вършат работата. Трима мъже с пръскачки на гърбовете си изпомпваха във въздуха гъсти облаци вапоризирана сома. Други двама се занимаваха с портативната кутия за синтетична музика. Въоръжени с водни пистолети, заредени с мощни упоителни средства, други четирима си запробиваха път сред тълпата и като пръскаха наляво и надясно, започнаха методично да повалят най-ожесточените нападатели.
— По-бързо, по-бързо! — крещеше Бърнард. — Ще ги убият, ако не побързате. Ще ги… О! — Ядосан от брътвежа му, единият от полицаите бе дръпнал насреща му спусъка на водния си пистолет. Бърнард постоя секунда-две, като се олюляваше неустойчиво на двата си крака, които сякаш бяха изгубили костите, сухожилията и мускулите си и се бяха превърнали чисто и просто в две дълги парчета локум и даже не и в локум, а във вода: и се срути на пода.
Внезапно от кутията за синтетична музика заговори някакъв глас. Гласът на разума, Гласът на доброжелателството. Звукозаписната ролка започна да се развива в Синтетична противобунтова реч №2 (средна мощ).
— Приятели мои, приятели мои — заговори направо от дъното на несъществуващо сърце Гласът, и то така прочувствено, с нотка на толкова безкрайно нежен укор, че макар и скрити зад противогазите, очите на полицаите се замрежиха от сълзи. — Какво означава всичко това? Какво ви пречи всички да сте щастливи и послушни? Щастливи и послушни? — повтори Гласът. — Сговорни, сговорни. — Гласът потрепна, премина в шепот и за миг замря. — О, как искам да сте щастливи — започна той отново с искрен копнеж. — Как много искам да сте послушни! Моля ви, умолявам ви, бъдете послушни и…