Прекрасният нов свят

— Във всеки случай те са мили опитомени животинки — отбеляза между другото Контрольорът.

— Защо вместо тези глупости не им позволите да гледат „Отело“?

— Казах ви вече — пиесата е овехтяла. Освен това те не биха я разбрали.

Да, това бе истина. Джон си припомни как Хелмхолц се бе присмял на „Ромео и Жулиета“.

— Ами тогава — заговори той след кратка пауза — покажете им нещо ново, което хем да прилича на „Отело“, хем да е разбираемо за тях.

— Точно такова нещо всички ние отдавна искаме да напишем — обади се Хелмхолц, като наруши продължителното мълчание.

— И точно това никога няма да успеете да напишете — рече Контрольора. — Защото ако то наистина прилича на „Отело“, никой няма да го разбере, колкото и ново да е то. А ако е ново, тогава е невъзможно да прилича на „Отело“.

— Защо да е невъзможно?

— Да, наистина защо? — повтори Хелмхолц. Той също забравяше неприятната действителност. Позеленял от вълнение и страх, единствен Бърнард си спомняше за нея; останалите обаче не му обръщаха внимание. — Защо да е невъзможно?

— Защото нашият свят е различен от света на Отело. Не може да има таратайки без стомана — и не може да има трагедии без обществена неустойчивост. А сега светът е устойчив. Хората са щастливи — получават онова, което искат, и никога не искат онова, което не могат да получат. Те са заможни, здрави и читави, никога не боледуват, не се боят от смъртта, блажено невежи са по отношение на страстта и старостта, не се тормозят с разни майки и бащи, нямат съпруги, деца и любими, за които да се вълнуват много, те са така възпитани, че в действителност не могат да се държат другояче освен по правилата за обществено поведение. А ако нещо се обърка, тогава имат на разположение сома. Която вие, господин Дивак, отивате и изхвърляте през прозореца в името на свободата. Свободата! — Той се изсмя. — Как можете да очаквате, че делтите ще знаят какво е това свобода! А сега да се надявате, че ще разберат „Отело“! Мило мое момче! Дивакът помълча малко.

— И въпреки това — настоя той упорито — пиесата „Отело“ си я бива. Тя е по-добра от всички тези емоцилми.

— Разбира се, че е по-добра — съгласи се Контрольорът. — Но това е цената, която трябва да заплатим за устойчивостта. Човек трябва да избира между щастието и онова, което хората са наричали навремето „голямо изкуство“. Ние пожертвувахме голямото изкуство. Вместо него си имаме емоцилмите и цветоуханния орган.

— Но те не дават нищо на човека.

— Дават онова, което могат — осигуряват на публиката приятни усещания.

— Но те са „история, разказана от луд“.44

Контрольорът се изсмя.

— Май не сте много любезен към приятеля си — господин Уотсън. Един от нашите най-видни емоционални инженери…