Прекрасният нов свят
- Автор: Хаксли Олдос Леонард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Прекрасният нов свят». Краткое содержание книги:
Звуците от „Супер Вокс Вулрицериана“-та се извисиха до ридаещо кресчендо, а разпръскваният по ароматоциркулационната система аромат на върбинка отстъпи място на наситено благоухание на пачули. Линда се размърда, събуди се, втренчи за секунди недоумяващ поглед в полуфиналистите, после повдигна лице, вдъхна веднъж-дваж от новото благоухание и внезапно се усмихна — усмивка на детински възторг.
— Попе! — промълви тя и затвори очи. — О, колко ми е хубаво, наистина колко… — Тя въздъхна и отново се отпусна сред възглавниците.
— Но, Линда! — заговори умолително Дивакът. — Не ме ли познаваш? — Беше се постарал толкова много, бе положил всички усилия — защо тя не му позволяваше да се отърве от тези спомени? Почти яростно стисна отпуснатата й ръка, като че ли така щеше да я принуди да се върне от този сън на долни удоволствия, от онези отвратителни и ненавистни спомени — да се върне към настоящето, към действителността — ужасното настояще и противната действителност. Но и величествени, възвишени и забележително значими именно поради неизбежността на онова, което ги правеше толкова страшни. — Не ме ли познаваш, Линда?
В отговор ръката й немощно го стисна. От очите му бликнаха сълзи. Той се наведе и я целуна.
Устните й се размърдаха.
— Попе! — прошепна отново тя и Джон се почувствува така, сякаш плиснаха в лицето му кофа с изпражнения.
В гърдите му заклокочи гняв. Заприщена за втори път, мъката му намери друг изход — тя се превърна в пристъп на отчаяна ярост.
— Но аз съм Джон! — изкрещя той. — Аз съм Джон! — И в гневното си страдание той направо я сграбчи за рамото и я разтърси.
Клепачите на Линда потрепнаха и се вдигнаха — тя го видя, позна го: „Джон!“ — но постави това истинско лице и тези истински жестоки ръце в един въображаем свят — сред своите вътрешни, лични равностойности на пачули и „Супер Вокс Вурлицер“, сред преобразените спомени и причудливо изкривени усещания, които населяваха вселената на нейния сън. Тя позна, че това е Джон, нейният син, но си въобрази, че той връхлита като неканен гостенин в райския Малпаис, където тя прекарва своя соматичен излет с Попе. Сега се гневеше, защото тя харесва Попе, разтърсваше я, защото Попе беше в леглото й — сякаш в това има нещо нередно, сякаш всички цивилизоваш хора не правят същото?
— Всеки принадлежи на всички…
Гласът й изведнъж заглъхна в почти бездиханен грак: тя отвори уста в отчаян опит да напълни дробовете си с въздух. Но сякаш бе забравила как се диша. Опита се да изкрещи — но от гърлото й не излезе нито звук — единствено ужасът в изцъклените й очи разкриваше колко страда. Ръцете й се вдигнаха към гърлото, после се опитаха да загребат въздух — въздуха, който тя повече не можеше да вдишва, въздуха, който за нея вече не съществуваше.
Дивакът скочи на крака и се наведе над нея.
— Какво ти е, Линда? Какво ти е? — Гласът му звучеше умолително, сякаш той настояваше да му вдъхнат увереност.
Погледът, който тя му отправи, бе изпълнен с неизказан ужас — с ужас и, както му се стори, с укор. Тя се помъчи да се надигне в леглото, ала падна назад върху възглавниците. Лицето й бе ужасно изкривено, устните — посинели.
Дивакът се обърна и хукна из отделението.
— По-бързо! По-бързо! — крещеше той. — По-бързо.
Застанала в средата на кръга на търсещите ципа близнаци, Главната сестра се огледа. Първоначалното учудване отстъпи почти незабавно място на упрека.
— Престанете да крещите! Помислете за малките! — рече тя навъсено. — Можете да им разградите хипнопедичните внушения. Ама какво правите? — Той бе разкъсал кръга. — Внимавайте! — Някакво дете изпищя.
— По-бързо, по-бързо! — Той я улови за ръкава и задърпа след себе си. — По-бързо! Нещо се случи. Аз я убих.
Докато стигнаха до другия край на отделението, Линда бе издъхнала.
Дивакът замръзна за миг в мълчание, после падна на колене до леглото и като зарови лицето си в длани, зарида неудържимо.
Сестрата стоеше нерешително, но като гледаше ту към коленичилия до леглото мъж (какво скандално поведение!), ту към близнаците (горките деца!), които бяха преустановили търсенето на ципа и се взираха откъм другия край на отделението — взираха се с широко отворени очи и ноздри в потресаващата сцена, която се разиграваше край легло №20. Дали да не му поговори? Дали да не се помъчи да го вразуми да се държи прилично? Дали да не му напомни къде се намира? И за това, колко фатално може да навреди на тези нещастни невинни младенци? Да опропасти всичко постигнато в часовете по смъртообучение с тази отвратителна врява — като че ли смъртта бе нещо ужасно и като че ли заслужава да се ридае за някой смъртен! Всичко това можеше да създаде на децата най-гибелни представи за смъртта, можеше да ги разстрои дотолкова, че да реагират по изцяло погрешен и напълно противообществен начин.