Лицето на смъртта

— Обичам те, Сам. — Избълва думите и първоначално искаше да изпищи, да ги върне обратно, защото не бяха достатъчни, защото това не можеше да е последното нещо, което да каже на съпруга си.

Но после видя очите и усмивката му и осъзна, че макар това да не беше перфектното изречение, то беше единственото. Линда се беше омъжила за първата си любов, за любовта на живота си. Беше го обичала в смях и тъга, с целувки и крясъци. Любовта е там, където започва и където ще приключи.

Очакваше Странника да каже нещо, да се подиграе на последните им думи, но той не го стори. Просто стоеше и чакаше мълчалив. Изглеждаше почти почтителен.

— Благодаря ви, че се подчинихте — каза той. Наистина не искам да изгоря Сара. Пауза. — А сега да започваме с душенето. Не е толкова лесно, колкото си мислите, така че ме слушайте внимателно.

Линда и Сам слушаха мъжа, но не отместваха очи един от друг. Говореха си без думи. Странника обясняваше как да бъде извършено убийството.

— Не държа да е болезнено, нито да продължи за точно определено време. Ако умре бързо, няма проблем. Просто трябва да се случи. Зоните, върху които трябва да се съсредоточиш, са тук и тук — мъжът докосна врата на Сам до челюстта. — Сънната артерия. Спирането на достъпа на кръв до тези места ще го накара да изгуби съзнание, преди недостигът на кислород да го убие. Предвид това ще се наложи да окажеш натиск с две ръце върху трахеята му, за да го задушиш. — Странника демонстрира, без да докосва врата на Сам. — След това ще трябва да стискаш, докато не спре да диша. Просто е. Ще му сложа отново белезниците зад гърба, за да не се опита да ти махне ръцете. — Мъжът сви рамене. — Случва се дори при самоубийците. Един човек си сложил найлонова торба на главата, залепил я с тиксо около врата си, след което си сложил белезници на ръцете. Предполагам, че си е променил решението, след като му е станало трудно да диша. Едва не изтръгнал палците си в опит да се измъкне. Не искам подобно нещо да се случи тук.

Сам беше сигурен, че Странника е прав. Усещаше собствения си страх — беше далечен, но го усещаше. Той чукаше на вратата му.

Малко прасенце, малко прасенце, пусни ме да вляза…

Не. Не искаше да умира, това беше ясно. Но се налагаше. Това води до това, а то до това… и резултатът винаги е един и същ. Спаси Сара. Не може винаги да получаваш онова, което желаеш. Животът е кучка…

…и после умираш.

Сам въздъхна и огледа за последно наоколо. Стаята, кухнята, сенките. Това беше неговият дом, в който беше обичал съпругата си и беше отгледал детето си, тук беше водил добрата борба. Погледна Сара, живото доказателство за любовта между него и Линда. Най-накрая погледна съпругата си в очите. Дълбок, искрен поглед, с който искаше да й каже много неща и всичко, и се надяваше тя да разбере това всичко или поне част от него, след което затвори очи.

О, Сам, не… Линда разбираше какво прави, какво беше направил току-що. Казваше й сбогом. Беше затворил очи и нямаше намерение да ги отваря никога вече. Логиката беше огромна част от същността на Сам. Тя беше едно от нещата, които обичаше в него, както и едно от нещата, които направо я подлудяваха. Той имаше тази способност да предвижда три хода напред, да намери отговор, докато тя все още мисли.