Светлината, която не виждаме

— Майките в Сен Мало — шепне той — имаха обичай да казват: „Дръж се прилично, слушай… че да не дойде Англичанина!“

— Аролд, моля те — казва мадам Манек. — Не плаши момичето.

През март Етиен става на шейсет и мадам Манек задушава миди с лук и им ги поднася с гъби и четвъртинки от две твърдо сварени яйца, колкото е успяла да намери в града. Етиен разказва с топлия си глас за изригването на Кракатау; как според детските му спомени вулканичната пепел от Индонезия обагрила в кървавочервено залезите над Сен Мало — големи пурпурни вени, сияещи над морето привечер; и за Мари-Лор, с пълните й с пясък джобове, с пламналото й от вятъра лице, окупацията поне за малко отстъпва на заден план, изчезва някъде. Липсват й татко й, Париж, д-р Жефар, градините, книгите й, шишарките… толкова празноти в живота й. Но през изминалите няколко седмици съществуването й е станало поносимо. Поне вън, на плажа, вятърът, цветовете и светлината отмиват за малко нуждите и страховете й.

Повечето следобеди след сутрешните обиколки с мадам Мари-Лор сяда на леглото си, отваря прозореца и плъзга ръце по макета, направен от татко й. Пръстите й пробягват по навесите на корабостроителницата на улица „Шартр“, през фурната на мадам Рюел на улица „Робер Сюркуф“ Представя си как пекарите се плъзгат по посипания с брашно под — така, както според фантазиите й се пързалят кънкьорите — и пекат самуни в същата четиристотингодишна фурна, в която е пекъл и пра-пра-прадядото на мосю Рюел. Пръстите й се спират на стъпалата на катедралата — там възрастен мъж подрязва рози в една градина; а тук, до библиотеката, Лудия Аролд Базен си говори сам, докато се взира с единственото си око в празната винена бутилка; ето го и манастира, и ресторант „При Шуш“ до рибния пазар; ето и улица „Воборел“ № 4, с леко вдлъбнатата входна врата, където на първия етаж мадам Манек е коленичила до леглото си, със събути обувки, а зърната на броеницата се нижат през пръстите й, докато се моли за практически всяка жива душа в града. Тук, на петия етаж, Етиен крачи край празните си полици, влачейки пръст по местата, на които са стояли приемниците му. А някъде отвъд границите на макета, отвъд границите на Франция, на място, докъдето пръстите й не стигат, баща й седи в килия с десетина от дяланите си къщички, подредени по перваза на прозореца, и към него се приближава надзирател с нещо, което отчаяно й се иска да е меню за разкошен пир — „патици, пъдпъдъци и задушени зайци. Пилешки кълки, пържени картофи с бекон и кайсиеви торти“ — десетки блюда… безброй подноси… ядене до пръсване.