Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

Щом изплува от трюма на «Камбрия», се огледа за Сам. Не го видя и сърцето му се сви. Господи, беше прекалено натоварващо да се гмуркаш с някого, за когото се безпокоиш. Заобиколи бързо останките, като трескаво търсеше с поглед брат си сред групичките водолази. Откри го при рифа, доста встрани от потъналия кораб. Брат му не се интересуваше много от златото. Изглежда, беше по следите на свое собствено съкровище. Рибите. Брат му беше биолог и интересът му определено беше насочен към животинските видове, така както интересът на Джо се съсредоточаваше главно върху морската глина. Изведнъж се запита какво щеше да стане, ако и двамата станеха преподаватели в Йейл? Какво щеше да е, ако живееха съвсем близо един до друг, вместо да ги делят океани?

Не завинаги — това щеше да е прекалено. Но поне за известно време?

Сам казваше нещо. Беше дръпнал маркуча на кислородната бутилка от устата си и повтаряше думите с надеждата, че Джо ще го разбере. Той се втренчи съсредоточено в устните на брат си и наистина успя да разбере какво се опитва да му каже Сам.

— Блек Хол — повтаряше по-малкият му брат, а от устните му се откъсваха мехурчета и се отправяха към повърхността.

— Блек Хол.

_14 март 1979 година_

Скъпи Джо,

Признавам, че малко се поувлякох в последното си писмо. Намирам за доста странно нетърпението ми да те видя, след като дори не те познавам. Откакто спомена за идеята си да доплаваш дотук, не съм преставала да гледам с надежда към хоризонта.

Май нещо се случва с мен.

С обич,

Каролайн

_20 април 1979 година_

Скъпа Каролайн,

Нещо се случва и с мен. Продължавай да гледаш към хоризонта — аз ще дойда. Веднага, щом поправят моторницата ми — повреди се, когато миналата седмица се изви буря. Изобщо не трябваше да излизам в открито море при подобни условия, но си мислех, че бих могъл да се възползвам от вятъра, за да стигна по-лесно до Кънектикът (тоест до теб).

С обич,

Джо