Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— Как върви? — попита накрая той, наля си голяма чаша вода и я изпи на един дъх.

— Добре — отвърна Скай.

— Майка ти е долу. Не спира да говори за костюма си. — Скай се усмихна, представяйки си въодушевлението на Огъста, а Саймън продължи: — Иска да знае как ще се облечем за бала на Каролайн. Чудя се дали изобщо сме поканени?

— Разбира се, че сме. Защо се съмняваш?

— Защото Каролайн ме мрази. И ти завижда.

Скай поклати глава. Неприятно й беше, когато Саймън критикуваше сестрите й, а днес се чувстваше още по-зле, като го слушаше. За какво би могла да й завижда Каролайн? За това, че е скулптор — махмурлия, който тотално се проваля? Посегна към предметите, сложени в горната част на масата: плоско сиво камъче, чисто бяло птиче перо, скелет на змия, празна гилза и избеляла синя панделка.

— Защо държиш тук тези предмети? — попита я Саймън и взе камъчето от ръката й. — Женени сме от пет години, а аз не знам дори половината от историята. Тези тайнствени нещица — фетишите на семейство Ренуик… Ти никога не говориш за тях.

— Няма какво толкова да се говори — това са просто предмети, на които държа.

Саймън я изгледа със зачервени очи. Изглеждаше смазан от умора. Животът — или иначе казано алкохолът, изкуството, опитите да обича Скай — го беше изцедил и това му личеше. Саймън имаше вид на човек, който иска да вземе решение за нещо, и даваше възможност на Скай да прочете мислите му. Дали да остане, или да си тръгне? Той обичаше да си играе с нея. Проблемът беше, че тя се чувстваше прекалено слаба, за да му се съпротивлява.

— Това например — каза съпругът й, остави камъчето и взе празната гилза. — Защо я пазиш?

— За да ми напомня за една убита сърна. — Лунна нощ в планината. Кошутата, свличаща се до висока скала. Черната кръв, бликнала от шията й. Предсмъртният стон на умиращото животно. Всеки път, когато Скай погледнеше към гилзата, очите й се насълзяваха.

— Ами това? — Пръстите му докоснаха бялото перо.

— От лебед е. Баща ми даде по едно на всяка от нас, когато ни заведе да гледаме балета «Лебедово езеро».

— Дал ви е лебедови пера? — Той сви устни. Всяка история, свързана с Хю Ренуик — дори най-незначителната, го впечатляваше.

— За да ни напомня, че природата е най-голямото вдъхновение и любов, дори за гений като Чайковски.

— Завел ви на балет и ви подарил по едно лебедово перо! Страхотно! — Саймън поклати глава. — Сега ми разкажи за змията.

— Тя ми напомня за опасността. Предупреждава ме да внимавам.

Загледа се в змийския скелет. Беше дълъг и жилест — най-едрият предмет върху каменния плот. Черепът беше плосък и триъгълен. А когато човек погледнеше в устата, можеше да види зъбите.

— Това същата змия, която те е ухапала, ли е?