Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

— Било е много отдавна.

— В друг живот. — Дороти измъкна отнякъде мека и смачкана кърпичка и я притисна към бузата си.

Майка ѝ все още нареждаше тихичко зад кърпичката си, но Лоръл не различаваше думите: нещо за бомби, за шум и за страха да започнеш отначало. Приведе се по-близо към нея, цялата настръхнала от усещането, че отговорите са съвсем близо.

— Какво казваш, мамо?

Дороти се извърна към Лоръл с уплашено изражение, сякаш е зърнала призрак. Стисна ръкава на дъщеря си, а когато заговори, гласът ѝ беше пресеклив:

— Направих нещо, Лоръл — прошепна тя, — по време на войната… Не разсъждавах трезво, всичко адски се обърка… Не знаех как другояче да постъпя и ми се струваше чудесен план, начин да оправя нещата, обаче той научи… и се ядоса.

Сърцето на Лоръл се сви. Той.

— Затова ли дойде онзи мъж, мамо? Затова ли дойде онзи ден, на рождения ден на Джери? — Дишаше накъсано. Отново се почувства на шестнайсет.

Майка ѝ продължаваше да стиска ръкава на Лоръл с пепеляво лице и тъничък като тръстика глас:

— Той ме намери, Лоръл… изобщо не е преставал да ме търси.

— Заради онова, което си направила през войната ли?

— Да. — Едва чуто.

— Какво беше то, мамо? Какво си направила?

Вратата се отвори и сестра Ратчет внесе един поднос.

— Време е за обяд — оповести тя бодро и намести масичката на колелца. Напълни до средата една пластмасова чашка с недостатъчно топъл чай и провери дали в каната има още вода.

— Просто натисни звънеца, когато приключиш, скъпа — изчурулика тя твърде силно. — Ще се върна и ще ти помогна да отидеш до тоалетната. — Огледа масичката, за да се увери, че всичко е наред. — Имаш ли нужда от още нещо, преди да си тръгна?

Дороти беше зашеметена, изтощена, очите ѝ огледаха търсещо лицето на другата жена.

Сестрата се усмихна лъчезарно, наведе се току до лицето ѝ.

— Имаш ли нужда от още нещо, мила? — попита отчетливо.

— О! — примигна Дороти и я удостои с колеблива объркана усмивка, от която сърцето на Лоръл се сви. — Да, да, моля. Трябва да говоря с доктор Руфъс.

— С доктор Руфъс ли? Сигурно имаш предвид доктор Котър, мила.

Облак от объркване хвърли за кратко сянката си върху бледото ѝ лице, после Дороти каза с още по-неуверена усмивка — Да, разбира се, доктор Котър.

Сестрата я увери, че ще го изпрати при първа възможност, после се обърна към Лоръл, тупна се с пръст по слепоочието и я изгледа многозначително. Лоръл едва се сдържа да не я yдуши с дръжката на чантата, докато жената скърцаше из стаята с обувките си с меки подметки.

Безкрайно дълго чакаха медицинската сестра да излезе. Тя събираше мръсни чаши, отбелязваше нещо в медицинския картон, поспря се и направи забележка за проливния дъбд. Лоръл направо изгаряше от напрежение, когато вратата най-се затвори зад гърба ѝ.

— Мамо? — подкани я тя по-рязко, отколкото ѝ се искаше.