![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
Дороти Никълсън погледна дъщеря си. Лицето ѝ беше любезно безизразно и Лоръл сепнато осъзна, че каквото и да я бе напрегнало толкова сериозно, преди да ги прекъснат, вече се е стопило. Беше се отдръпнало назад към мястото, където отиват старите тайни. Дъхът ѝ секна от безсилие. Можеше отново да попита например: "Какво си направила, та този мъж те преследва? Нещо свързано с Вивиан ли? Кажи ми, моля те, за да обърна гръб на цялата история", обаче обичното лице, това измъчено старческо лице се взираше в нея сега леко объркано и по него се изписа тревожна усмивка, когато Дороти попита:
— Да, Лоръл?
Лоръл мобилизира цялото си търпение — и утре е ден, ще опита отново — усмихна се и отвърна:
— Искаш ли да ти помогна с обяда, мамо?
* * *
Дороти не хапна много, през последния половин час тя доста оклюма и Лоръл отново се слиса от това колко крехка е станала майка ѝ. Зеленото кресло беше доста скромно, бяха го донесли от къщи и Лоръл безброй пъти през годините беше виждала майка си да седи в него. Кой знае как обаче през последните няколко месеца креслото сякаш беше променило пропорциите си и се беше превърнало в грамадна мебел, която поглъщаше старицата като мечка.
— Искаш ли да ти среша косата? — предложи Лоръл — Ще ти бъде ли приятно?
Сянка от усмивка се плъзна по устните на Дороти и тя леко се усмихна.
— Мама ми решеше косата.
— Така ли?
— Преструвах се, че не ми харесва… исках да съм независима… обаче беше прекрасно.
Лоръл с усмивка взе старинната четка от полицата зад леглото, леко я притисна към осеяната с пърхот тъничка коса на майка си и се опита да си представи каква ли е била като мъничко момиче Несъмнено жадна за приключения, понякога немирна, но с дух който по-скоро умилява, отколкото дразни хората. Лоръл се съмняваше, че ще узнае някога, не и ако майка ѝ не ѝ разкаже.
Клепачите на Дороти, тънки като хартия, се бяха затворили и фините нерви по тях току потрепваха от загадъчните картини които се оформяха върху черния фон. Дишането ѝ стана по-бавно, докато Лоръл гладеше косата ѝ, после доби сънен ритъм и Лоръл остави четката съвсем безшумно. Дръпна плетеното одеяло малко по-нагоре в скута на майка си и леко я целуна по бузата.
— Довиждане, мамо — прошепна, — утре пак ще дойда.
Измъкваше се на пръсти от стаята, като се стараеше да не шуми с чантата си и да не тропа силно с обувки, когато се обади сънен глас:
— Онова момче.
Лоръл се обърна изненадано. Очите на майка ѝ още бяха затворени.
— Онова момче, Лоръл — измърмори тя.
— Кое момче?
— Момчето, с което ти се мотаеше, Били. — Замъглените ѝ очи се отвориха и тя извърна глава към Лоръл. Изпъна немощния си пръст и каза тихо и меко: — Да не мислиш, че не бях забелязала? Или че никога не съм била млада? Че не знам какво е да харесваш някое красиво момче?
В този момент Лоръл осъзна, че майка ѝ вече не е в болничната стая, че се е пренесла в Грийнейкърс и разговаря със своята млада дъщеря. И това я смути.
— Слушаш ли ме, Лоръл?
Тя преглътна и успя да отговори:
— Слушам те, майче. — За пръв път от много време наричаше майка си така.
— Ако те помоли да се омъжиш за него, трябва да се съгласиш… Разбра ли ме?
Лоръл кимна. Чувстваше се странно, доста замаяна и пламнала. Медицинските сестри я предупредиха, че напоследък съзнанието на майка ѝ блуждае, че напуска настоящето и се връща отново в него като радио, което губи станцията, обаче какво я беше отвело там? Защо ще се занимава с момче, което почти не познава, с някакъв мимолетен флирт на Лоръл отпреди много време?
Устните на Дороти тихичко се движеха една до друга и после тя каза:
— Допуснах толкова много грешки… толкова много грешки. — Бузите ѝ бяха влажни от капещите сълзи. — Единствената причина да се омъжиш е любовта, Лоръл, любовта.
* * *
Лоръл успя да стигне до тоалетните в болничния коридор. Врътна кранчето, подложи шепи и плисна малко вода на лицето си, после опря длани на мивката. Близо до сифона имаше тънички като косъм пукнатини, които се сляха пред оцъкления ѝ поглед. Лоръл затвори очи. Пулсът ѝ блъскаше като чук в ушите. Боже, беше разтърсена из основи.
Не се дължеше само на факта, че майка ѝ ѝ беше говорила като на невръстно момиче, на мигновено заличените петдесет години, на извикания от миналото образ на едно момче, на далечното усещане на пърхащата като пеперуда първа любов някъде съвсем наблизо. Дължеше се на самите думи, на настойчивия глас на мама, на искреността, която подсказваше, че тя предлага на младата си дъщеря съкровищата на собствения си опит. Че настоява Лоръл да направи избор, какъвто тя, Дороти, не бе направила, за да избегне нейните грешки.