Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

— Как така… на улиците въпреки бомбите?

Поредното леко кимване.

— Мамо… — Лоръл направо нямаше думи. Самият отговор, а и фактът, че изобщо е получила отговор… — Храбра си била.

— Не — изненадващо остро възрази майка ѝ. Устните ѝ потръпнаха. — Имаше много по-храбри хора от мен.

— Досега не си го споменавала.

— Не съм.

И защо, искаше да попита Лоръл, кажи ми. Защо е толкова голяма тайна? Хенри Дженкинс и Вивиан, детството на майка ѝ в Ковънтри, военните години, преди тя да се запознае с татко… Какво се е случило, та майка ѝ така да се вкопчи във възможността за втори шанс и да я превърне в човек, готов да убие някого, който заплашва да възроди миналото ѝ? Вместо това обаче Лоръл каза:

— Иска ми се да съм те познавала тогава.

Дороти се усмихна леко.

— Трудна работа.

— Разбираш какво имам предвид.

Тя се размърда на стола си и някакво изражение започна да подръпва крайчетата на сухата ѝ като хартия кожа.

— Съмнявам се, че щеше много да ме харесаш.

— Какво искаш да кажеш? Защо не?

Устата на Дороти потръпна, сякаш онова, което искаше да каже, просто не излизаше.

— Защо не, мамо?

Дороти се насили да се усмихне, но надвисналата в очите и в гласа ѝ сянка я опроверга.

— Хората се променят с възрастта… помъдряват, вземат по-добри решения… Аз съм много стара, Лоръл. Всеки, който живее толкова дълго като мен, просто трупа разочарования, няма друг начин… Нещата, които си вършил в миналото… нещата, които ти се иска да си направил различно…

Миналото, съжалението, промяната у хората — Лоръл усети тръпка от вълнение, че най-сетне се е докоснала до същината. Помъчи се да звучи небрежно, просто като обичлива дъщеря, която разпитва майка си за нейното минало.

— Какви неща, майко? Какво би направила различно?

Обаче Дороти не я слушаше. Погледът ѝ беше станал някак далечен, пръстите ѝ мачкаха крайчеца на одеялото в скута ѝ.

— Баща ми все ми повтаряше, че ще загазя, ако не внимавам…

— Всички родители говорят така — меко и предпазливо каза Лоръл. — Сигурна съм, че не си правила нищо по-лошо всички нас.

— Той се опита да ме предупреди, обаче не го послушах мислех си, че знам по-добре. Бях наказана за неправилните си решения, Лоръл, изгубих всичко… всичко, което обичах.

— Как? Какво се случи?

Обаче предишният монолог, независимо какви спомени беше донесъл със себе си, измори Дороти — платната ѝ останаха без вятър и тя се отпусна тежко на възглавниците си. Устните ѝ помръднаха, но от тях не се отрони никакъв звук и след малко тя се отказа и отново изви глава към замъгления прозорец.