Оковите на скръбта

Уакс постави монетата на плота на масата и я плъзна към Стерис.

— Какво е това? — попита тя.

— Монетата, която просякът ми подметна. Символите приличат на онези от еванотипите на РеЛуур.

Стерис стисна устни, обърна монетата между пръстите си и я разгледа от другата страна.

— Лице с едно прободено око. Означава ли нещо това?

— Нямам представа — отвърна Уакс. — Повече ме интересува как онзи просяк е успял да се сдобие с нея и защо ми я хвърли. Трябва да е някаква реликва, която РеЛуур е открил в онзи храм. Възможно ли е да я е загубил, или да я е изтъргувал срещу нещо с някого в града?

Той потупа по масата с върха на пръста си. Вече беше сигурен, че просякът не е бил онова, за което се беше представял. Също толкова беше сигурен и в това, че ако сега тръгне да го търси, ще установи, че е изчезнал.

В края на краищата прибра монетата в джоба си и каза:

— Да се надяваме, че ще успеем да открием нещо повече, докато сме тук. Ако Келесина наистина има нещо общо с всичко това.

— Значи е време да се захващаме на работа.

— Подминах я преди малко. Да идем ли?

— Още не. Виждаш ли онази двойка? Мъжът е с жилетка във виненочервено.

Уакс проследи погледа ѝ. Хората, към които беше кимнала, бяха млади, добре облечени и явно надути. Прекрасно.

— Това е лорд Гейв Ентрън — обясни Стерис. — Къщите ви са сключвали някои маловажни търговски сделки преди — той се занимава с текстилно производство, — което ти предоставя удобен предлог да започнеш разговор с него.

— Чувал съм за него — каза Уакс. — Помня, че по едно време се срещах с една негова братовчедка. Ухажването не мина добре.

— Е, той присъства и в списъка в тефтера на онази полудяла кандра, така че може да знае нещо. Млад е, активен и хората имат високо мнение за него — но няма кой знае каква тежест, така че е подходящ за първи опит.

— Ясно — каза Уакс и изгледа Ентрън, който беше привлякъл още няколко млади слушателки с някакъв разказ, който явно изискваше много ръкомахане.

Уакс си пое дъх и се обърна към Стерис:

— Искаш ли да водиш?

— По-подходящо би било да го направиш ти.

— Сигурна ли си? Не мога да се отърва от чувството, че бих свършил доста по-полезна работа, ако отида да разкопавам гробове с Мараси и Уейн — докато ти се чувстваш на мястото си тук. Бива те в тези неща, Стерис. Наистина те бива — и недей да започваш пак с речите на тема колко си „скучна“.

Изражението ѝ стана някак далечно.

— В този случай, проблемът не е в това, че съм скучна, а по-скоро в това, че нещата се получават някак… неестествено. Научих се как да се правя на нормална и обикновена, но списъците с предварително наизустени коментари и шеги помагат само донякъде. Хората долавят, че не съм напълно искрена — че всъщност не ми харесват нещата, които им допадат, и не мисля по същия начин като тях. Понякога се изумявам, че хората като Уейн, или дори онези кандра могат да бъдат така стъписващо човечни, докато аз се чувствам така, сякаш дори не съм от същия биологичен вид.