Смъртта като изкуство

Видя й се странно, или може би забавно, че Дудник се обръщаше към актьорите на име и бащино и на „ви“. Към Арцеулов, както и да е, той беше доста надхвърлил четирийсет, тоест явно беше по-възрастен от режисьора, но Наймушина беше приблизително връстница на Дудник, а Колодни — определено по-млад. Интересно, така ли е прието в театралния свят, или това е личен стил на Семьон Борисович?

Може именно това да е проява на въпросното „правилно“ отношение към артистите, за което говореше Евгения Фьодоровна Арбенина?

Тя отново спря погледа си върху Артьом Лесогоров, загледа се как той пише и изведнъж й се стори, че нещо не е наред. Нещо в движенията на ръката на автора на пиесата беше неправилно. Дори не че неправилно, ами необичайно. Настя замижа за секунда, опита да се абстрахира и отново погледна Лесогоров. Многократно изпитаният похват помогна и този път: тя разбра, че Артьом не пише на кирилица, а стенографира. Гледай ти! А Настя бе смятала, че с повсеместното разпространение на диктофони и разни сложни компютърни програми изкуството на стенографията отдавна е останало в миналото и не е популярно, особено сред младите мъже. Интересно момче е този журналист драматург.

— Не разбирам — отново прекъсна насред думата Колодни поредната си реплика и се обърна към режисьора, — как нормален човек може да реагира на такава глупост! Не разбирам как трябва да реагира героят ми, когато му се предлагат такива обстоятелства. Семьон Борисович…

— Стига де, Никита — примирително каза Наймушина, — всички всичко разбират. Не се тревожи, ти добре се виждаш и прекрасно се чуваш, имаш голяма, ярка роля, имаш какво да играеш и къде да се изявиш. Хайде да не се бавим изкуствено, трябва да продължаваме, а заради твоите заяждания непрекъснато спираме репетицията.

— Благодаря, Людмила Генадиевна — хвърли Дудник благодарен поглед на Наймушина. — И нека не забравяме, че тук не се занимаваме със самодейност, а продължаваме работата на Лев Алексеевич. Той имаше… той има собствено виждане, собствена концепция за спектакъла и ние нямаме право да се отклоняваме от нея.

Настя буквално с кожата на рамото си почувства как в този момент се напрегна седналият до нея Антон Сташис. Леко извърна глава и го погледна. Антон втренчено гледаше Никита Колодни и лицето на колегата й беше абсолютно зареяно нанякъде, сякаш неживо. Какво ли любопитно е съзрял там? Да не забрави да го попита. Едва трети ден работеха заедно, а Настя напълно бе забравила своите насмешливи и дори язвителни съмнения, които бе пробуждал у нея младият оперативен работник. Кой знае защо, тя напълно се бе доверила на неговия начин да възприема хората.

— Нямам нищо против — неочаквано се обади Лесогоров, като вдигна глава от своите записки, — мисля, че Никита Михайлович тук е абсолютно прав. Репликата наистина не отговаря напълно на текста в ролята на Зиновиев от предишния откъс. Сега ще я поправя, една минутка.