Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Да, чух! — кимна Исгримнур. — Но, хм, ако трябва да пътуваш — незабележим, мисля, че каза? Но ако трябва да пътуваш, без да бъдеш забелязан, какво тогава? По някакви тайни тунели за блатните хора или нещо подобно?

Тиамак вдигна очи. Исгримнур го гледаше внимателно. Вранът бързо сведе поглед и се опита да скрие усмивката си. Римърът се опитваше да го метне, сякаш той беше вчерашен! Наистина смешно.

— Тогава ще летя.

— Да летиш? — Тиамак направо усещаше как недоверчивият поглед изкривява чертите на херцога. — Ти луд ли си?

— О, не! — каза Тиамак сериозно. — Това го може целият ми народ. Защо мислиш, че се появяваме само на места като Кванитупул, където сме избрали да сме видими? Сигурно знаеш, че едрите непохватни сухоземни жители идват във Вран и никога не виждат жива душа. Това е, защото ние можем да летим. Също като птици. — Той погледна скришом римъра. Обърканото лице на Исгримнур беше точно каквото се бе надявал да бъде. — Освен това, ако не можехме да летим… как щяхме да стигаме до гнездата си по върховете на дърветата, където снасяме яйцата си?

— Кръв червена! Ейдон на Дървото! — изруга Исгримнур. — Дявол да те вземе, блатни човече! Ще ми се подиграваш, а?

Тиамак се сви в очакване някой тежък предмет да полети към него, но след миг погледна и видя херцога ухилен да клати глава.

— А бе сам си го изпросих. Вие, вранците, май имате чувство за хумор.

— Може и някои сухоземци да го имат.

— Все пак проблемът си остава. — Исгримнур се намръщи. — Животът стана доста труден напоследък. Аз все пак съм направил своя избор и трябва да живея с него: ако Мириамел не се появи до двайсет и първи октандер — Деня на душите, — тогава и аз ще кажа „стига“ и ще се отправя на север. Това е моят избор. Сега ти трябва да направиш своя: да останеш или да си вървиш. — Той отново се обърна към стареца, който бе наблюдавал целия им разговор с добродушно неразбиране, и добави тихо: — Надявам се, че ще останеш, дребосъко.

Тиамак го погледна за момент, после стана и отиде до прозореца. Тъмният канал проблясваше като зелен метал на следобедното слънце. Той се покатери на перваза и провеси ранения си крак отвън.

— Инихе, Цветето червено, беше тъмнокоса… — затананика вранът; гледаше една лодка, която се плъзгаше долу.