Среднощният диамант [bg]

Грант примигна няколко пъти, а после леко ме бутна обратно в стола ми.

— Ще я заведа в жилището си. Ъъ, исках да кажа… Тръгваме си. — Изправи се и метна няколко монети на масата, макар че през това време погледът му обхождаше кръчмата. С бързо кимване ми даде знак, че пътят е чист, и двамата тръгнахме към вратата на кръчмата. Или, добре де, аз куцах. Спряхме още веднъж на верандата, за да потърсим отново преследвачите си, но те бяха продължили нататък.

Тръгнахме бавно надолу по улицата и изведнъж той ми предложи да се облегна на него. Поклатих глава:

— Не е толкова зле — излъгах. Страхувах се да го докосна отново. Страхувах се да кажа каквото и да било. Върнахме се мълчаливо до хлебарницата и трябваше да устоя на порива да докосна устните си и да проследя очертанията им там, където се бяха намирали неговите.

— Грант… — Намерих кураж и трябваше да преглътна няколко пъти, преди да продължа. — Дали — тоест — трябва ли да поговорим за…

— Не — каза той, взирайки се право напред.

— Не? Нямате нищо за казване?

— Не. — Гласът му имаше обичайния си насмешлив тон, но ми се стори крехък. Сякаш поддържането на този тон му костваше усилия. — Има ли нещо, което искаш да кажа?

Много неща. Като например защо не се беше преструвал. Беше изключителен актьор, но не ме беше целунал престорено. Беше ме целунал, като че ли искаше да ме погълне. И ме беше придърпал към себе си, сякаш… ами, сякаш чисто и просто ме желаеше.

Какво искаш да каже? Защо търсиш нещо сложно? — запитах се настойчиво. Потърсих убежище в напереното държание:

— Най-вече просто искам да ви чуя да признавате, че бях по-добрият избор от Сайлъс тази вечер.

— Е, със сигурност в някои… — Той погледна напред, към своята сграда, и изпъшка: — Чудесно.

Проследих погледа му:

— Какво?

Айана стоеше пред хлебарницата под неговата мансарда: наблизо беше вързан кон. Беше се облегнала на един стълб и рязко застана нащрек, когато ни видя: лицето й беше като буреносен облак. Моментално се разкрещя на Грант на баланкуански. Той запази спокойствие, когато отговори на същия език, но това сякаш само усили гнева й.

Беше на средата на поредната тирада, когато казах:

— Чакай, чакай. Не е виновен той. Аз си предложих услугите доброволно. И ако това ще ти помогне — той беше против.

Айана превключи на осфридиански:

— Е, очевидно не достатъчно! Хайде, прибираме се. Истинско чудо е как никой не е забелязал, че те няма след бала. Е, сигурна съм, че Аделейд е забелязала.

— Беше само веднъж — каза Грант. — Аз бях виновен. Айана му се нахвърли:

— Разбира се, че ти си бил виновен! Изобщо не биваше да я въвличаш в нищо от това.

— Тя може сама да взима решенията си. Сама се въвлече в това.