Конан Непобедимия [bg]

— Да не са ги нападнали? — каза удивено Хордо. Бандитите се скупчиха зад едноокия, повишеното им настроение само отпреди минути се бе изпарило. Някои бяха извадили оръжията си.

Конан поклати глава.

— Решетката е вдигната. Не виждам никого около балистите и катапултите. Каквото и да става обаче… — Той не завърши, защото Карела препускаше към тях в галоп, опряла юмрук върху дългия до бедрото й ален ботуш.

— Вие ли сте виновни за всичко това? — викна тя. — Чух ви да ревете като волове в тресавище, после зазвуча този адски гонг… — Докато главатарката приказваше, ударите престанаха, макар на всички да им се струваше, че все още отекват в скалите.

— Не знаем нищо повече от теб — отвърна Хордо.

— Тогава аз ще разбера какво става — каза тя.

— Карела — рече Конан, — не мислиш ли, че е по-добре да изчакаме?

Зелените й очи презрително го измериха и без да каже дума, тя обърна коня си и се спусна в галоп към крепостта. Копитата на черния жребец зачаткаха върху черния гранит на стръмния път и след кратко забавяне червенокосата бе допусната вътре.

Само след няколко минути подвижната решетка се вдигна още веднъж. Сита, който сега бе сложил шлем и стискаше огромна бойна брадва, изхвърча през портата, последван от две колони ездачи. Конан започна да брои копията, докато С’тара се спускаха по стръмнината, и после, когато копитата на конете им задумкаха по долината към тясната клисура, което водеше на север.

— Триста — каза кимериецът, след като и последният С’тара изчезна от погледа му. — Мислиш ли, че наоколо са се появили още пътници?

— Добре че ние не сме на тяхно място — отвърна Хордо.

Бандитите бавно се върнаха към изстиналата пепел на лагерните огньове. Разделиха се на групички по двама-трима и започнаха да играят на зарове. Абериус започна да ги примамва с три глинени чаши и едно плоско камъче — опитваше се да си възвърне част от сребърните монети, които бе загубил. Конан опря гръб върху един полегат, заострен като игла камък, откъдето можеше да наблюдава и крепостта, и клисурата, където Сита бе отвел войниците С’тара. Денят се проточи — дълъг, безинтересен, и чак когато Хордо донесе месо, сирене и кожен мях с разредено вино, Конан си позволи да промени положението на тялото си.

Когато кървавочервеното слънце потъна зад върховете на планината, войниците С’тара се върнаха — заизскачаха в галоп от клисурата, сякаш изсечена с нож в края на долината, в което се бяха скрили сутринта.

— Няма жертви — каза Хордо. Беше се приближил до Конан, когато С’тара започнаха да се появяват пред очите им.

След като преброи още веднъж копията, Конан кимна.

— Но са пленили… нещо.

Двадесет коне без ездачи, вързани с въжета, препускаха в центъра на колоната. Върху гърба на всеки кон бе проснат някакъв вързоп.