![Виелица на сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/4/vielica-na-senkite-bg-download.jpg)
Виелица на сенките [bg]
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #3
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Виелица на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
А ако си презрян орк или инатливец, който не иска да слуша гласа на разума, или просто си неграмотен невежа — влез и приеми предначертаната ти от боговете съдба, и не се оплаквай, че не си бил предупреден.“
Буквите блещукаха още няколко секунди, след което се превърнаха в оркски завъртулки и угаснаха, превръщайки се отново в съвсем обикновени букви, издълбани в плочките на пода. Може би за пръв път, откакто влязох в Храд Спайн, сериозно се замислих да плюя на всичко и да потърся друг път към шесто ниво. Аз съм от тези хора, които обикновено се вслушват във вътрешния си глас и затова живеят дълго и, доколкото е възможно, щастливо. Елфите няма ей така без никаква причина да предупреждават пътника за грозяща го опасност, особено като се има предвид, че по-рано пред капаните, които срещах, нямаше никакви предупредителни надписи. Струва си да съм по-предпазлив и да не влизам в гнездо на усойница без сериозно основание. До основния път, водещ към шесто ниво, оставаше да премина само още няколко зали, при това все направо, без да завивам никъде (освен ако картите не ме лъжеха). Обходният път щеше да ми отнеме още ден и половина обикаляне по стълби, коридори и зали, а точно тези допълнителни ден и половина аз ги нямах. И без това достатъчно много изоставах от графика. И всички срокове, отпуснати ми от милорд Алистан, летяха като бесни демони.
Явно все пак пребиваването в Костните дворци беше повлияло по най-неблагоприятен начин на мозъка ми. Как иначе да си обясня, че за мен стойността на времето беше станала по-висока от стойността на собствения ми живот (кажете го на някой от моите познати и няма да повярват!). В резултат на това в главата ми се получи мимолетно замъгляване на съзнанието и аз се опомних чак след като бях направил две дузини крачки през залата, където категорично ме съветваха да не влизам. Ето така се правят най-големите глупости във Вселената. Ама вижте сега, ама аз не го направих, ама не исках, ама то само се случи. Краката сами ме отведоха на грешното място, ръцете сами ръгаха с ножа, главата не е виновна, въпреки че сега тя ще трябва да отговаря за грешките на ръцете и краката.
Страхът в мен избухна като гейзерите на Острова на дракона. Аха-аха да прелее навън.
„Спокойно, без паника! — прошепна ми вътрешният глас. — Нищо страшно не се е случило, все още можеш да се върнеш. Опитай да се успокоиш. Огледай се!“
Най-накрая да ме посъветват нещо свястно. Няколко пъти си поех дълбоко въздух, опитвайки се да успокоя дишането си и блъскащото като барабан сърце. Действително, бях направил в забранената зала цели двайсет крачки и въпреки зловещите предупреждения на входа все още бях жив. Дали елфите не бяха решили просто да ме изплашат? Заслужаваше си да огледам и да реша дали да се връщам или да продължа напред.
Залата се оказа не особено „голяма“. Само колкото поляна за рицарски турнир. Стените бяха изградени от огромни каменни блокове, всеки с размерите на малка карета. Като цяло доста груба архитектура, особено като се има предвид, че тук почиват шестдесет и девет владетели на един от Домовете на светлите елфи. Тази зала изобщо не можеше да се сравни с красотата, която ме посрещна на последните нива. Даже беше странно. Дали наистина елфийските крале са погребани тук или това си е поредната приказка за лековерни? Но сега нямаше как да се провери — нишите между каменните блокове много, много отдавна бяха зазидани, а и едва ли по някакви най-обикновени кости би могло да се определи дали покойникът е крал.
Абсолютно хаотично разположение на колоните. Тук три, после една, а там цели осем наведнъж. Осмостенни, високи и много тънки, зад такива едва ще се скриеш. Но най-странното в залата беше, че по пода бавно и хаотично пълзяха светлинни петна. Изглеждаше, че от тавана падат слънчеви лъчи, но, естествено, тук нямаше и помен нито от лъчи, нито от слънце. Ситуацията се получаваше доста странна и някак зловеща. Полутъмна зала, едва осветена от бледата светлина, излъчвана на стените, където всяка колона хвърля плътна, мастилено черна сянка, и четиридесетина слънчеви петна, които бавно, величествено и абсолютно безсистемно пълзят по пода. Всяко с големина около ярд и половина. Там, където стоях, нямаше никакви слънчеви зайчета, но напред… Това можеше да се нарече и стадо, и рояк. Имаше нещо нечисто тук, затова реших да се върна назад. Сега бях готов да загубя проклетите ден и половина, само и само да не минавам през тази зала. Да кажа, че неведомите светлинни петна, пълзящи по пода буквално като овце по ливада, събуждаха в мен неясни страхове, означаваше да не кажа нищо.