Мечът на Ликтора [bg]

Аз, който бях присъствал на толкова жигосвания и сам бях използвал железата (сред милионите неща, които си спомням безпогрешно, е как се покрива с мехури плътта по бузата на Морвена), едва се заставих да ида и да го погледна.

В тясната вдлъбнатина между пръстите имаше кости, но бяха стари и се строшиха под краката ми, когато скочих долу, също като костите, с които бяха осеяни алеите в нашия некропол, и аз не си направих труда да ги оглеждам. Извадих Нокътя. Когато се бях проклинал, че не съм го използвал върху тялото на Текла, поднесено като блюдо на Водалусовия пир, Йонас ми каза да не се правя на глупак и че каквато и сила да притежава Нокътя, нищо не би могло да върне живота в онази опечена плът.

Не успях да прогоня мисълта, че ако подействаше сега и ми върнеше малкия Севериън, въпреки цялата си радост щях да заведа момчето на някое добро място и после да прережа собственото си гърло с Терминус Ест. Защото ако Нокътя беше способен да направи това, значи бе можел да върне и Текла, стига да го бях използвал, а Текла беше част от мен, мъртва завинаги.

За миг ми се стори, че съзирам блещукане, светла сянка или аура. После тялото на момчето се разпадна на черна прах и вятърът я развя.

Станах, прибрах Нокътя и тръгнах обратно, като смътно се чудех как ще се измъкна от това тясно място и ще се изкатеря върху ръката. (Накрая се наложи да закрепя Терминус Ест с върха надолу, да запъна единия си крак на предпазителя и така да се изкача нагоре, а после да пропълзя обратно, надолу с главата, да протегна ръка към дръжката му и да го изтегля при мен.) Паметта ми не беше объркана, но за известно време се обърка умът ми и момчето се сля с другото момче, Джейдър, който живееше с болната си сестра в кошарата, кацнала високо върху скалите на Тракс. Детето, което постепенно бях заобичал, не успях да спася. Другото, което не значеше нищо за мен, бях изцерил. Незнайно как, но ми се струваше, че двамата са едно и също момче. Без съмнение това е била някаква защитна реакция на мозъка ми, убежище, което е потърсил от бурята на лудостта, но все пак имах натрапчивото усещане, че докато Джейдър е жив, момчето, което майка му бе нарекла Севериън, не би могло да изчезне съвсем.

Смятал бях да спра, когато стигна ръката, и да погледна назад, но не можах — истината е, че ме беше страх да не отида до ръба, за да се хвърля в бездната. Не спрях, докато не стигнах до тясното стълбище, чиито стотици стъпала се спускаха към широкия скут на планината. Там приседнах на земята и още веднъж потърсих онова цветно петънце — скалната стена, в чието подножие се намираше домът на Каздое. Спомних си кафявото куче, което ме беше посрещнало с лай, докато се приближавах през гората. Беше се проявило като страхливец това куче, когато дойде алзабото, но пък после загина, впило зъби в плътта на животняк, докато аз, същият страхливец като него, се бях помайвал нерешително. Спомних си умореното, мило лице на Каздое, момчето, надничащо иззад полата й, стареца, който седеше с кръстосани крака и с гръб към огъня и разказваше за Фечин. Сега всички те бяха мъртви — Севера и Бекан, които не познавах, старецът, кучето, Каздое, а сега и малкият Севериън, дори Фечин, всички бяха мъртви, всички се бяха изгубили в мъглата, която изпива светлика на дните ни. Самото време според мен е нещо, което се възправя солидно като ограда от железни колове в безкрайната редица на годините си. А ние течем покрай него като Гиол по пътя си към морето, откъдето не ще се върнем, освен като дъжд.