Краля демон [bg]

Тя отпусна рамене и впи злобен поглед в него. Не му вярваше.

— Не знам — завърши простичко. — Да го наречем импулсивно решение. За всичко ли трябва да има логична причина?

Всъщност и той си задаваше същия въпрос. В кабинета тя се приближи към него с думите „Какво ти се е случило? Кой ти причини такова нещо?“ и с възмутено изражение, сякаш изцяло е на негова страна, готова да се бори за него. Докосвайки ръката му, го стопли отвътре като с буен огън.

После Бърн го набеди за убиец и тя се отдръпна погнусено от него. А в следващия момент Хан вече я теглеше по моста. Сякаш можеше отново да я придърпа на своя страна.

Да, но вече беше съсипал този си шанс. Шест или осем убийства бяха голяма спънка. Пък и щеше да се озове в тъмницата, ако някога покажеше лицето си в Превалски брод — поредната солидна пречка.

Защо наистина? Какво очакваше от това момиче? Да не си въобразяваше, че ще се измъкнат от това премеждие ръка за ръка? Че ще му дойде на гости в замъка над конюшнята?

Ребека не спираше да се оглежда, сякаш се опитваше да запамети и най-малката подробност от лицето му. Вероятно за да го разпознае при очна ставка.

— Откъде се сдоби с тези гривни? — попита го тя най-неочаквано. — Открадна ли ги от някой?

Имаше чувството, че цели да го провокира, да сложи край на напрежението помежду им.

— Не — отвърна той. — Не са крадени.

— Нали знаеш, че ни търсят? — попита Ребека. Това момиче направо преливаше от добри новини. — Няма да спрат, докато не ни открият.

— Опитай да поспиш — предложи той. — Аз ще направя така. Утре ще намеря начин да те освободя. — Той порови из сандъка и ѝ хвърли едно от по-немиризливите одеяла. За всеки случай ѝ даде и умалели му вече панталони и риза. После придърпа една от койките чак до стълбището и се сви на нея.

Сънят се бавеше. Хан дочу шумолене от ъгъла на Ребека, търкане на плат по каменния под. Явно все пак беше склонила да се преоблече в сухи дрехи. Той се взираше в мрака, мъчейки се да прогони тази картина от главата си. Само неприятности щеше да му донесе.

Накрая шумоленето стихна и из помещението се разнесе тихото ѝ ритмично дишане, което му подсказа, че е заспала.

Всеки път, затвореше ли очи, Хан виждаше амулета със зелената змия и магьосническия жезъл, сякаш беше гравиран върху клепачите му. Започваше да си мисли, че е прокълнат. Откакто взе пустото нещо, не можеше да се отърве от неприятности. Вероятно Мика Баяр му бе направил черна магия. Сигурно трябваше да пренебрегне съвета на Лушъс и да го върне на истинския му собственик.

Само дето, поне по думи на Лушъс, семейство Баяр не бяха истинските му собственици.

Но защо? Все пак бяха убили Краля-демон, присвоявайки си амулета му, нали така?

Навярно в това се коренеше проблемът. Ставаше само за тъмна магия. Но нали всички подобни предмети са били унищожени по време на Опустошението?

Най-накрая Хан успя да заспи. И образът на ефрейтор Бърн преследваше сънищата му.