Краля демон [bg]

Поне вече не му се съпротивляваше, а подтичваше послушно до него. Хан я водеше все по-навътре във Вехтошарника, въртеше я по улички и пътечки, та да не може да се ориентира, скимнеше ли ѝ да хукне. Той самият следваше картата в главата си. Толкова далеч от главната улица цареше пълен мрак и нямаше особен смисъл от превръзката на очите ѝ. Но като я чуваше как брои шепнешком при всеки завой, разбираше, че следи накъде я води. Несъмнено щеше да се възползва от всеки удобен случай да му избяга.

Нещо в това момиче възбуждаше любопитството му. Беше облечена като дворцова слугиня, но дрехите ѝ бяха възголеми, носеше тежка кесия и се държеше сякаш е дукеса. Самоуверено. Дори горделиво.

Питаше се къде ли е усвоила такова поведение — че заслужаваш повече, отколкото даваш на света.

„Кралската гвардия не измъчва никого — бе заявила уверено, все едно е експерт по въпроса. — Полага ти се справедлив процес.“

„Ще ме прощаваш, девойче — каза си наум, — но аз съм експертът по този въпрос и хич не ти хващам вяра.“

Замисли се какво знае за нея. Намери я в компанията на Джемсън и кланов търговец, според него Авърил Демонаи, патриарх на лагера Демонаи. Не го беше виждал цели три години — Хан бе посещавал рядко Морски борове през трите си години по улиците, а и лорд Демонаи не се появяваше често в Морски борове. Ала лице като неговото не се забравя лесно.

Високото тъмнокосо, напрегнато момче, което го разпозна, беше същият онзи ефрейтор Бърн от случката му с гвардейците пред „Бъчвата и короната“. Пък и нали му се притекоха на помощ малолетните копойчета. Каква работа имаха тук, и то в цивилно облекло? Джемсън нямаше навик да се среща с гвардейци.

Е, сигурно всичко се дължеше обичайния му лош късмет — той поне си оставаше все същият.

А дали ефрейтор Бърн нямаше любовна връзка с девойчето? Вероятно, ако съдеше по реакцията му. Замисли се и за друго: дали не бяха отишли в храма, за да се венчаят, а приятелчетата му щяха да са им свидетели. Проповедниците редовно женят млади двойки.

Хан прогони тази идея от главата си. Не му допадаше.

Девойчето започваше да се изморява — задъхваше се, изоставаше и му се налагаше да я влачи след себе си. Трябваше да се скрият някъде за малко. Чувстваше се беглец, уязвим без укритието на храма. А и навярно беше пропилял шанса си да разбули мистерията около убийствата.

— Ела насам.

Дръпна я в една уличка, после свърна в пролуката между две сгради, толкова тясна, че се наложи да минат странично. Излязоха в малък вътрешен двор с тухлена настилка и жалко покривче, под което да се скрият от дъжда. До една от сградите имаше каменна постройка, навярно вход на мазе, с двойна дървена врата, заключена с масивен катинар.

Хан го отвори за част от секундата. Радваше го да констатира, че още не е загубил сръчността си в този тип работа.