Краля демон [bg]

— Добре — съгласи се накрая. — Обещавам. Засега. Ако ти се закълнеш в кръвта на демона, че няма да ме нараниш.

— Добре, кълна се — отвърна Хан.

Това девойче явно беше чело твърде много приказки. Тръгна надолу по стълбите, намери фенера и кибрита, където ги остави последния път, и се върна на горната площадка за отрицателно време. Тя не бе помръднала от мястото си; стоеше мирно и го наблюдаваше с мрачен поглед. Значи госпожичката държеше на думата си. Това беше полезна информация.

Той запали фенера и ѝ го подаде.

— Заповядай.

Тя му го върна.

— Дръж го над стълбището, за да осветява пътя ми надолу — нареди тя, а след кратък размисъл добави: — Ако обичаш.

Тръгна надолу по стълбите с гордо вдигната глава, същинска светица, крачеща към пламъците. Той слезе след нея, остави фенера в средата на стаята и се върна да затвори вратата.

Помещението наистина беше доста уютно за мазе. В него нямаше златни тронове и купища скъпоценности, нито монети и пленнички, както Дори си представяше, а три койки и одеяла, масивен дървен сандък с резервни дрехи и свещи и няколко бурканчета сушен боб, конфитюр, бисквити, захар и жито. Житото беше плесенясало, но всичко останало изглеждаше добре.

И най-хубавото — мазето си имаше задна врата с тясно стълбище към съседния склад. Хан обичаше да разполага със задна врата.

— Значи това е скривалището ти? — попита Ребека с видимо разочарование.

Изглеждаше грохнала, изстрадала бездомница. Косата ѝ, в началото прибрана в дантелената мрежичка, сега висеше на дълги мокри кичури около раменете ѝ. Големи зелени очи светеха сред маслинената кожа на лицето ѝ, загатвайки смесения ѝ произход: кланов и долски навярно. Сочни, изкусителни устни розовееха над гордо вдигнатата ѝ брадичка. Краищата на дългата ѝ пола бяха оцапани с кал, а блузата ѝ — подгизнала от дъжда.

Тя обърна глава в профил и на Хан му се стори някак позната. Вероятно я беше засичал на пазара или…

— Срещали ли сме се? — поинтересува се той.

— Едва ли — отвърна тя, подсмърчайки тихичко с нещастно изражение.

„Кръв и кости — помисли си той. — Само недей да плачеш. Положението е достатъчно окаяно.“

— Ей, ей — подвикна вместо това. — Аз трябва да плача. Благодарение на твоето войниче си нямам нито дом, нито работа, нито бъдеще.

— А дали… дали не е трябвало да помислиш за това, преди да убиеш всички онези хора?

— Не съм убивал никого — отрече засегнат Хан. — Вече ти казах. Друг е бил.

Тя не отвърна, а само обви тялото са с ръце и потрепери леко.

— Ако искаш сухи дрехи — подхвана той, — бръкни в онзи сандък и виж дали нещо ти става. Аз ще… ъм… ще се обърна с гръб или направо ще изляза навън. — В дъжда. Наистина прекаляваше с добрите обноски покрай таза госпожичка.

— Не, благодаря — побърза да откаже тя. Седна сред полите си в единия ъгъл и впери големите си уплашени очи в него.

— Искаш ли нещо за ядене? Бисквити? Или бисквити с конфитюр? — Жестикулираше широко, като един истински домакин. — Бисквити със захар?