За честта на крадеца [bg]

— Мислех си — продължи Деган, — че като си нос, можеш и ти да го потърсиш. Да поразпиташ наоколо…

— И това ще правя, но се съмнявам да ми провърви — не му знам името.

— Не му знаеш името… — проточи Деган. Куче се разлая към биещите се. — А нещо друго знаеш ли за него?

— Носи широко черно наметало.

Той цъкна с език.

— И този безименен мъж с широко черно наметало е най-добрият ти източник на сведения за Лариос?

— Засега да.

— Защо ли се тревожех, че нямаш никакъв план…

Но ние не само се шляехме. Нямах своя мрежа в Десетте пътя и се задоволявах с най-простите похвати в занаята — подслушвах, разменях слухове и купувах сведения. Обикаляхме по улиците, вмъквахме се и излизахме от безброй кръчми в мазета и свърталища за пушек.

Не открих веднага своя човек, но се наслушах на истории за случващото се в квартала. В почти всички надделяваха измишльотините, но след време успях да напипам основната нишка. Всяка от местните банди си го отнасяше и повечето обвиняваха за това или Нико, или Келс. Дори да нямаше доказателства, че те са замесени, уличните мъдреци смятаха, че всеки от двамата главатари напира да завземе целия квартал. А местните сродници никак не се радваха на новината.

Тъкмо от това се опасявахме двамата с Деган и във всичко личеше вещината на Сивата принцеса. Тя не само щеше да сблъска Нико и Келс, но насъскваше и местните банди да се бият срещу главатарите в нейна полза. Съмнявах се, че когато клането започне, тя ще може да насочва винаги събитията накъдето поиска, но пък бях уверен, че е готова накрая да се намеси и да се окаже героинята на цялата история. И ако бяхме прави, това щеше да е само началото…

Единственият ми шанс да не допусна всичко това беше книгата. Каквото и да представляваше, ясно беше, че Сивата принцеса я иска. Ако успеех да намеря Лариос и да докопам книгата, щях да я използвам в пазарлъците с нея. Не ми се вярваше, че бих могъл да спася Десетте пътя, но поне се надявах да откупя останалия подземен свят или поне да съхраня що-годе непокътната бандата на Келс… тоест моята банда.

Два часа след полунощ се измъкнахме от поредната дупка. Тази вонеше предимно на пот и повръщано — доста по-добре от предишните две.

— Защо не взема да подпаля целия проклет квартал и да приключим — споделих мечтата си с Деган, докато вдишвахме дълбоко навън. — Така на всички ще им олекне.

Той се разсмя.

— Десетте пътя ще ги има винаги. — Двамата закрачихме и той продължи: — Опожариш ли го тази нощ, утре сутринта някой вече ще строи нещо сред пепелищата.

— Но това ще бъде само прикритие, за да търси полуразтопени ястребчета сред въглените — промърморих аз.

— Ти си бил голям песимист — каза някой вдясно от нас.

Мечът на Деган вече сочеше към дълбоко хлътналия вход на къщата. Опрях ръка на рамото му, иначе не помръднах от мястото си. Познавах този глас.