Великолепният негодник

— Случило ли се е нещо?

Погледът на Кейт се отправи към другия край на стаята. Деирдре седеше на пейка пред най-големия стан, който Кейт някога бе виждала, заобиколена отвсякъде от гредите и нишките като паяк в средата на паяжината си. Огромната конструкция я правеше да изглежда някак по-малка, по-уязвима. Тъмните й коси падаха свободно по раменете и тя бе облечена в бяла ленена нощница и тъмносиня вълнена роба, нейното неофициално облекло, което й придаваше по-малко заплашителен вид.

— Не, всичко е наред — каза Кейт, като влезе в стаята. — Защо не ми отговори веднага?

— Не съм те чула. Моделът е много труден и трябва да се съсредоточа изцяло. — Деирдре хвърли бърз поглед през рамо към нея, като огледа и нощницата, и робата на Кейт. — Да не би да си променила решението си относно вечерята? Гладна ли си?

— Не, не можех да заспя. Искам да поговорим.

— Затвори вратата. Ей сега ще дойда при теб. — Погледът й отново се върна към совалката на стана. — Можеш спокойно да седнеш.

Кейт отиде до едно столче до камината, седна и обви с ръце коленете си, като не откъсваше поглед от бързите сръчни движения на Деирдре. Никога не бе виждала толкова сръчна тъкачка. На стана имаше нещо голямо и бяло, сигурно одеяло. Моделът представляваше красиво бодливо лилаво цвете и то нарастваше, сякаш оживяваше пред очите на Кейт.

Тя любопитно се огледа из стаята. Бе оскъдно мебелирана, без украса, но красотата надничаше от лилавата завивка на леглото, от искрящо белите завеси на прозореца.

— Какво искаш от мен?

— Чувствах, че трябва да поговорим.

Деирдре мрачно се усмихна.

— Чувствала си се виновна, задето ми се сопна. Мекушавите винаги правят така.

— Не съм се чувствала… Е, добре, може и така да е, но не беше нужно.

— Мекушавите винаги така правят. Първо хапят и после идват да залижат ухапаното.

Кейт внезапно се изкикоти.

— Ама че отвратително звучи!

— Аз вярвам на истината, не на милите думи. — Жената сведе поглед към модела. — Нямаше нужда да идваш. Свикнала съм да ми се сопват.

— Може би това няма да се случва, ако не го предизвикваш. Хората не обичат непрекъснато да им се казва какво да правят.

— Такава ми е природата — рече Деирдре. — Винаги съм правила нещата по-добре от другите и не мога да понасям да гледам как се мъчат, след като биха успели толкова много само ако направят, каквото им казвам.

— Може пък хората да искат да вършат нещата по свой си начин, дори и той да не е най-добрият.

— Нима мислиш, че това не ми е хрумвало? Но няма никакъв смисъл, затова не му обръщам внимание. — Тя отново погледна към работата си на стана и тихо попита: — Искаш ли да си ида от Крейда?

За момент Кейт остана смълчана, колебаеща се. Животът й може би щеше да бъде по-лек, ако Деирдре не е тук, но тя не бе сигурна дали го желае.

— Защо да те гоня? Неразумно е да изгониш някого, защото е прекалено умен и работи много.