Великолепният негодник

Иан Мактавиш се поклони.

— Милейди, за мен наистина е чест. Естествено смятах да ви посетя в замъка, за да изразя готовността си да ви служа. Ако има нещо, което бих могъл да сторя за вас, трябва просто да ме повикате.

— Благодаря. — Тя се усмихна. — Много сте любезен, но сигурно няма да ми се наложи да търся помощта ви. Крейда изглежда много безопасно и приятно място.

— Точно когато всичко изглежда безопасно, опасността е най-голяма. — Той отново тържествено се поклони и се отправи нагоре по хълма.

— Мили боже, ти наистина бе прав — прошепна Кейт. — Сега разбирам защо Джок Кандарън го е избрал. Ужасно трезвомислещ е.

— И потискащ. Точно така става, когато си натоварен с отговорности. — Гавин се ухили. — А пък аз съм лек като перце. — Той почти подрипна, когато я затегли към една сергия на няколко метра от тях. — Я виж! Тофи4! Кенет Камерън прави най-хубавите бонбони в цяла Шотландия. Ела, ще ти купя малко.

Докато стигнат обратно в крепостта, вече почти ще се е стъмнило, а Кейт бе толкова уморена, че едва вървеше. Може би това не бе умора, а щастие, мислеше си тя. Чувстваше се замаяна, опиянена от гледките, ароматите и звуците. Чувстваше се така, сякаш се е запознала с всяка жена, мъж или дете в селото и сякаш е извървяла всяка от лъкатушните улички.

— Внимавай, ще паднеш в рова — рече Гавин, докато гледаше как тя залита по подвижния мост. — А и ти нямаш оправданието, което имах аз, когато паднах. Не си пила нито капка пиренова бира.

— Чувствам се така, сякаш съм пила. — Тя се завъртя в кръг. — Така ли се чувства човек, главата му сякаш е пълна с въздух и цветовете са по-ярки и…

Част от опиянението й избледня, когато се сети за икономката. През целия ден успешно бе отпъждала Деирдре от мислите си, затова и сега нямаше да й позволи да ги помрачи.

— О, значи си се върнала. — Деирдре безцеремонно се приближи към нея. — Малко си разчорлена. Тичай в стаята си и се пооправи, докато им кажа, че вече си готова да ти сервират вечерята.

Ръката на Кейт инстинктивно се насочи към косата й.

— Не, така няма да стане. Иди си в стаята. Ще изпратя една прислужница да ти помогне. — Икономката понечи да се обърне.

— Не — внезапно заяви Кейт.

Деирдре се обърна и я изгледа.

— Милейди?

Кейт не знаеше, че бунтът се надига, докато не изговори думите. Но сега вече бе сигурна, че не може да се оттегли от сблъсъка.

— Казах не. Не искам да се пооправям. Смятам да се изкъпя и да си легна. Можеш да ми изпратиш вана с топла вода.

— След като вечеряш.

— Не искам да вечерям. Не съм гладна. — Тя се заизкачва по стъпалата. — Ядох, докато бях в селото.

— Наденички, пита с плодове и карамел, мога да се обзаложа — рече Деирдре, като се намръщи. — Сигурно ще се разболееш. Щеше да е по-добре, ако бе изчакала да се нахраниш както трябва.

Кейт осъзна, че вече стомахът малко я наболява. Ама че работа, защо трябва тази жена непрекъснато да е права? Тя продължи нагоре по стълбите.