Дневникът на една нова рускиня
- Автор: Колина Елена
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на една нова рускиня». Краткое содержание книги:
професия — психолог, буйна дъщеря тинейджърка и възрастна майка, куче и котка, стар джип от бившия си съпруг, куп верни приятелки… Героинята няма две неща: пари и мъж. Но пък не губи чувството си за хумор, храбро се бори със страстта си към покупките, не унива в опитите си да отслабне и най-важното -да си намери партньор в живота.
Това е четвъртата книга на петербургската писателка Елена Колина и първият женски роман на руски език, в който смехът е повече от сълзите.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=113791
— И защо оня ден?
— Защото вече е успяла да отиде на оня свят.
Сама съм си виновна — Мура е ужасно разглезена и от най-ранното си детство смята моите гости за свои гости. Тя никога не се е интересувала от играчки, искала е само да стои кротичко с гостите ми, като че не е Мура, а някаква сянка. Бързо я забравяхме, пък и какъв смисъл имаше да я гоним, след като така или иначе ще подслушва…
Роман се обади на жена си направо от кухнята ми (не вярвам, че това е Лариса, а не някакъв кошмар!), изслуша я мълчаливо, разстрои се и избяга от къщи с ужасен израз. Хукнах след него — да видя мога ли да направя нещо, а когато се върнах, Мура не ми говореше. След две-три минути каза:
— Хайде, хайде, тичай подире му по улиците, дано успееш да го хванеш и да му избършеш сълзите!
— Ти си също като баща ти, не разбираш от фини душевни движения! (Никога не трябва да говориш лошо за втория родител, освен в случаите, когато не ти издържат нервите, а на мен определено не ми издържаха.)
Възпитала съм Мура като жестоко момиче! Но може би тя просто не познава достатъчно добре Роман, затова не се вживява в проблемите му.
Вече не разбирам абсолютно нищо, а Женка — Женка е станала прекалено язвителна. Казва, че Роман й е напълно ясен. И за какъв дявол ми докладва всякакви глупости… Че всичко прехвърля върху мен. Тя смята, че съм глупачка. Не мога да се съглася с това. За какво толкова мрази Роман? Никога не го е виждала. А-а, знам. Просто ревнува. Едно е и двете да сме без мъже и да сме си най-близки приятелки и съвсем друго — да имам любим и Роман да ми е почти толкова близък, колкото и тя.
В края на разговора Женка нарече Роман (неприятно ми е да го напиша) „този сълзлив льольо“. Сигурна съм, че Мура й се е оплаквала.
Заради тази глупачка Женка спах с утешителната си пижама.
3 февруари, събота
Този ден е най-мъчителният в живота ми, имам предвид не изобщо, а в любовния ми живот.
Преди първата лекция се срещнах с Роман в Лятната градина. Роман беше много нежен и замислен.
Казах му, че страшно ми е жал за него.
— Предлагаш да се разделим ли? — със странна готовност попита Роман. — За известно време, докато нещата се уталожат…
Много се изненадах, защото беше тъкмо обратното — мислех си, че ще ми каже — искам да съм винаги с теб (и Альона беше сигурна в това, и Олга, и всички).
— Не-е, аз… — опитах се да му обясня за зрялата любов и за съзнателния избор и че ще успеем да се справим с всички трудности с децата — и двамата имаме достатъчно сили да обичаме и неговата дъщеря, и Мурка, но лекцията ми започваше след десет минути.
Роман ме изпрати до входа на университета.
— Е, ще тръгвам. Само временно, разделяме се само временно… — Не можех да повярвам, че просто така реши и си тръгна, без всякакви прощални целувки, сълзи и обещания.
Зарязаха ли ме?… Май че ме зарязаха…
Ако днес не бяхме научили за поврата в делото на един арестуван олигарх, би ми било непоносимо тъжно, а така обществено-политическите проблеми донякъде ме отвлякоха от личната ми драма. Няколко преподаватели от катедрата бяха просто бесни, ръкомахаха и говореха страшни неща от рода на „питерските чекисти взеха надмощие“ „началото на 37-а година“.
Чувствах се като единствената защитничка на президента във вражеска за него страна. Все пак сме учили в едно училище, а това не се забравя лесно!
Оправдавах се и се усмихвах угоднически, както става когато твой близък роднина е направил нещо, което всички не харесват, а ти изпитваш противоречиви чувства, от една страна, общо взето, си съгласен, а от друга — все пак ти е роднина и не върви и ти да го осъдиш публично! А и някъде в мен мъждукаше мисъл от рода на „чичото е голям, чичото знае“. Може би у мен говори наследеното от крепостното право — щом е президент, всичко знае и винаги има право!
Всичко това не е приятно и ме държи нащрек.
Докато разисквахме, се обади мама и аз понечих да й разкажа какво мислят колегите ми за Путин. Не щеш ли, ме спря някакъв неясен вътрешен цензор — ами ако по телефона НЕ БИВА? Ами ако за Путин пък ИЗОБЩО НЕ БИВА?
Съчиних наум писмо до президента.
„Скъпи Путин! С теб сме учили в едно училище, танцували сме в една и съща зала, писали са ни двойки едни и същи учители! А сега ми е някак неудобно! Моля те, направи така, че…“
…Ами ако вече не бива да споменавам и името му просто така? Ох, майчице!
На лекцията попитах студентите какво мислят за новото развитие на делото на изпадналия в немилост олитарх, но те отвърнаха, че не знаят кой е този. Но те били за презедента, а и никога не било излишно да сплашиш олигарсите, макар че, естествено, не знаят за какво точно става дума.