Дневникът на една нова рускиня
- Автор: Колина Елена
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на една нова рускиня». Краткое содержание книги:
професия — психолог, буйна дъщеря тинейджърка и възрастна майка, куче и котка, стар джип от бившия си съпруг, куп верни приятелки… Героинята няма две неща: пари и мъж. Но пък не губи чувството си за хумор, храбро се бори със страстта си към покупките, не унива в опитите си да отслабне и най-важното -да си намери партньор в живота.
Това е четвъртата книга на петербургската писателка Елена Колина и първият женски роман на руски език, в който смехът е повече от сълзите.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=113791
Отговорих й, че е абсолютно ясно, че е станало недоразумение.
— Моят приятел Роман не може да е едновременно и вашият мъж Роман, защото жена му е ужасно мълчалива, мълчи, страшно е да се каже, по няколко дни.
— А как по друг начин да възпитавам и наказвам? — възмутено отвърна Лариса.
В критичните моменти от живота хората се мобилизират, проявяват страхотна изобретателност и всички ресурси на организма им се притичват на помощ: например една жена дори повдигнала автобуса, премазал детето й, и го спасила!
И аз проявих необичайна изобретателност и направо се вцепених, затова не си спомням добре какво стана после.
— А-а… Нима аз… нима ние… нима Тъщата… трябва да поспя. Ще си доям пастата и веднага в леглото. Много скоро ще се видим в салона, всичко хубаво.
Намерих изхода бързо, но не от първия път — първо уцелих вратата на тоалетната, после се озовах в кухнята.
Интресно дали ще си останем приятелки с Лариса? Мисля, че да. И ние с Женка веднъж имахме общ мъж — съпруга ми Денис. Между тях се беше получило нещо, случайно или нарочно, не съм изяснявала. Не, отначало казах на Женка — напусни живота ми, а после си помислих — как така „напусни“, а не, не съм глупачка да загубя завинаги приятелката си от детската градина, и й казах — чакай, засега не ходи никъде.
Може би така ще стане и с Лариса? Но дори и да не станем близки приятелки, нямам право да й се сърдя за това, все пак ми е нова приятелка, а не стара.
Не можах да стигна до вкъщи цели двайсет минути — портиерката, протеже на Плешивия, увита в шалове над анцуга си отпреди революцията, ми разказа как се веселяла преди двайсет години, когато плавала като бюфетчийка на параход, нещо съвсем различно от това да седиш във входа, където по принцип няма много работа. Затова, като ми доскучее, винаги можела да се качи при мен да си побъбрим.
Ударих се зле в пътечката за бягане в антрето. От понеделник започвам да тренирам. Не се чувствам особено добре, но може би все пак ще потичам, макар че е глупаво да започвам да спортувам тъкмо когато не ми е добре. Мога да започна заниманията по всяко време, няма къде да ходя, пътечката винаги ме чака в антрето.
Не мога да напиша какво каза Женка по повод на това, че вечно се забърквам в разни истории, и ето ти сега жената на Роман се оказа приятелката ми Лариса, кой би предположил!… Не мога, защото по принцип съм противник на нецензурната лексика в писмен вид и само културно използвам това-онова в устната реч — когато на крака ми очаквано се стовари пътечката за бягане или пък Женка, Альона, Олга и още няколко от най-близките ми хора много се разпуснат и трябва някой да им свие юздите. Но и в писмената реч!
Разказах на Женка за палавата портиерка бюфетчийка. Женка хихикаше противно и ме нарече нова рускиня. Казва, че всички признаци са налице — джип, паркинг, портиерка. Наложи се да я поставя на мястото й.
2 февруари, петък, къс и много, много тъжен ден
Не можах да дочакам вечерта — в пет часа имах консултация в салона, а веднага след това среща с Лариса. Кратък план на днешното ни занятие:
1. Ще изхождаме от това, че приятелството ни няма да пострада.
2. В живота става какво ли не, случват се и такива куриозни съвпадения.
3. Не искам да разрушавам прекрасното й семейство.
4. Обратното — съгласна съм да направя психологическа корекция на отношенията им с Роман, включително и относно либидото.
5. Макар да ми е мъчно, защото и аз го обичам, а не само тя.
6. Но тя го е обикнала първа, тъй че какво да се прави…
…Не мога да повярвам, че ме изритаха от салона като куче. (Защо пък като куче? Да се гонят кучета е дори по-лошо, отколкото хора. Просто така се казва.)
Както обикновено, понечих да вляза в кабинета си, но той кой знае защо беше заключен. Тогава поисках ключа от управителката, но тя, като избягваше погледа ми, измънка виновно:
— Не съм в течение какво е станало, но… ето ви нещата… — и ми подаде един пакет изпод плота. Объркано погледнах в пакета. Там имаше: зелена лампа, две чашки, две лъжички, захарничка — за чая, който пият клиентите, салфетки — за плачещите клиенти и за мен, запас от аерошоколадчета (две) за мен. А къде са ми любимите черни обувки с каишките, които си обувах в кабинета?
— Какво става, да не ме местят в друг кабинет? Къде е той? И не забравяйте — трябват ми две еднакви удобни кресла и маса — казах безгрижно, като се мъчех да не проличи, че такова местене, и то без да се посъветват с мен, ми е крайно неприятно. (Използвах една от най-трудните психологичеси техники: ако са ни обидили, не трябва да се цупим като ущипани моми, а да се опитаме да водим преговори по същността на ситуацията. Например: