Дневникът на една нова рускиня
- Автор: Колина Елена
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на една нова рускиня». Краткое содержание книги:
професия — психолог, буйна дъщеря тинейджърка и възрастна майка, куче и котка, стар джип от бившия си съпруг, куп верни приятелки… Героинята няма две неща: пари и мъж. Но пък не губи чувството си за хумор, храбро се бори със страстта си към покупките, не унива в опитите си да отслабне и най-важното -да си намери партньор в живота.
Това е четвъртата книга на петербургската писателка Елена Колина и първият женски роман на руски език, в който смехът е повече от сълзите.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=113791
Човекът, който ни обижда: — Извинете, че не ви познах, трупнали сте поне десет кила!
Нашият отговор, с доверителен тон: — Знаете ли, на мъжа ми страшно му харесва, че може с лекота да се облегне на мен.)
Управителката се изчервяваше и мънкаше и аз най-после се сетих, че искат да ме пъхнат в кутийката зад кабината за масажи. Но се оказа, че не е така, съвсем не е така — изгонили са ме! Изхвърлили са ме от работа! И са загубили любимите ми черни обувки с каишките!
Когато човек е в шок и изпадне в отчаяно положение, без работа и без пари (заплатата в университета не може да се смята за пари, а само за нещо като стипендия, когато родителите те хранят и обличат, а със стипендията се чувстваш независим и ходиш на кино), по правило започва да мисли за най-важните и належащи проблеми на новото си положение. Така и аз, влачех се към къщи с пакета с чашките и си мислех, че се налага спешно да потърся начин да изкарвам пари, нали трябва да издържам и домашната помощничка. Просто нямам сили да постъпя с Ирина Андреевна толкова жестоко… Не бях слушала особено внимателно житейските й истории, но помня със сигурност, че няма никакви други доходи, само от работата си по нашето домакинство. Ще се наложи ние с Мура да икономисваме от храна и дрехи.
…Никога отникъде не са ме гонили… не, веднъж ме изгониха от часа по физика, защото, докато ни обясняваха механизма на свредела, лакирах ноктите на Ирка. Лакът е хубав, розовичък.
Толкова ме е срам, толкова ме е срам! Чувствам се като мръсно коте. (Макар че и котките не бива да се гонят, не само кучетата.)
В двора срещнах Плешивия. Наложи се да изпълня обещанието, което дадох преди седмица, като си правех сметките с голямата заплата, и да платя:
1. За униформата на портиерката — фуражка и бяла дантелена престилка.
2. За паркирането на ветерана.
3. За други обществени нужди на Плешивия, който, изглежда, е решил да купи на портиерката малък телевизор.
Това бяха последните ми пари… Господи, какво ще става сега? (Имам предвид с Ирина Андреевна.)
Прибрах се и тъкмо се наканих да поплача и да си потърся работа, се оказа, че сега домът ми не е дом, а плацдарм на бойни действия и сводката е следната:
1. Обади се Роман.
Роман ме обича, точно така каза: „Обичам те.“ Ох! Тези думи винаги предизвикват в стомаха ми толкова приятен гъдел…
2. Обади се Альона.
— Всичко се развива отлично, просто превъзходно. Знаеш ли, че тези продължителни връзки с женени са пряк път към самотна старост. А сега Роман ще трябва да избира — каза Альона — и лично аз не се съмнявам кого ще избере, теб или своето мрънкало.
Ох, ох, ох, нима е истина?! Дали Альона е просто пристрастна към мен? Или не е?
3. Позвъни Роман.
— Обадих се вкъщи. Жена ми казва, че дъщеря ми си носела снимката ми в джоба. Гледала я и нареждала: „Татко още не ме е отгледал, а иска да ме изостави.“
4. Обади се Женка.
Каза: „Какво сериозно момиче, мисли и говори като възрастно.“
— Каквото жена му й е сложила в джоба, това носи. Или пък жена му лъже — добави цинично тя.
Колко прозаична е все пак Женка. Ами ако детето настина страда, а аз не мога да му помогна с нищо…
Женка не разбира, разведе се с бащата на Катка, когато тя беше на шест месеца, и сега й досажда: „КаткаОбадисеНа Бащаси“, „КаткаОбадисеНаБащаси…“ Само за да си има Катка баща.
Вечерта Роман дойде у нас, седнахме в кухнята и обсъдихме ситуацията. Роман ми разказа кой как е реагирал.
Жена му (още не мога да повярвам, че жена му и приятелката ми Лариса са едно и също лице) го заплашила:
— Ще видиш половината салон и дъщеря си, когато си видиш ушите!
Майка му казала:
— Глупаво е да смениш родната си дъщеря с чужда (чуждата е Мура).
Приятелят на Роман казал:
— Може жена ти да е с труден характер, но новата ти (новата съм аз) може да се окаже още по-лоша.
Тъща му казала:
— Ще ти се явявам насън всяка нощ и безпощадно ще те коря за всичко. (Интересно, дали наистина умее да влиза в чуждите сънища, когато пожелае? Много се надявам, че не планира да влиза и в моите.)
Обсъждахме толкова дълго, че накрая съвсем загубих представа как се стигна до всичко това — сякаш съм Алиса в Страната на чудесата, отпила съм не от която бутилка трябва, и вече изобщо не съм аз, а потъвам в сива мътна каша.
Мура се обиди, че ние с Роман, вместо да си поговорим с нея, сме се затворили в кухнята и без нея обсъждаме с упоение семейните му работи. Отказа да яде пелмени „Даря“, извика ме в антрето и започна да ми шепне ядосано:
— Искам да си щастлива, а сега физиономията ти е като на нашата класна — тя като че ли оня ден е изпила цяла бутилка оцет.