Дневникът на една нова рускиня
- Автор: Колина Елена
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на една нова рускиня». Краткое содержание книги:
професия — психолог, буйна дъщеря тинейджърка и възрастна майка, куче и котка, стар джип от бившия си съпруг, куп верни приятелки… Героинята няма две неща: пари и мъж. Но пък не губи чувството си за хумор, храбро се бори със страстта си към покупките, не унива в опитите си да отслабне и най-важното -да си намери партньор в живота.
Това е четвъртата книга на петербургската писателка Елена Колина и първият женски роман на руски език, в който смехът е повече от сълзите.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=113791
Седнах на любимата си масичка до прозореца с лице към вратата и започнах да пуша цигара след цигара. Да сядаш с лице към вратата е наследство от предците ни: те винаги сядали в таверната или да кажем в кръчмата с лице към изхода, за да държат всичко под контрол, да не пропуснат врага и да избягат навреме.
— О, вие ли сте! Здравейте!
— Лариса!
Какво щастие е, когато се намираш във враждебна обстановка и си на високи токчета (сложих тези обувки по съвет на ужасната Альона, за да се харесам на съпругата), да видиш близък, позитивно настроен към теб човек. Лариса ми се усмихна и аз се отпуснах — нали приятелите са за това — да те подкрепят и да ти дават топлина.
— Благодаря ви! — някак бодро изрече Лариса. — Променихте коренно възгледите ми за живота.
Оказа се, че тя, научила от заниманията ни, че главното в живота на мъжете е либидото, решила да преразгледа живота си и мобилния телефон на мъжа си и така открила любовницата му, а сега ще й даде да се разбере…
— Какво? Какво ще й дадете? — заразпитвах я с интерес. Може би и жената на Роман ще ми даде същото?
— Няма значение, с една дума благодаря ви за всичко.
Скромно притворих очи. В такива минути усещаш, че не живееш напразно.
— А аз чакам жената на моя… приятел — доверих й аз и за да е по-ясно, добавих: — На любовника ми.
Ако не бяха страхът и шампанското, за нищо на света нямаше да призная пред Лариса, че съм дошла тук по такъв конфузен повод.
— Жената на любовника ми иска да се запознае с мен. Малко се страхувам…
Изражението на Лариса се промени.
— Не се плашете толкова заради мен — успокоих я аз, — все пак съм психолог, винаги ще мога да я убедя да не се бием и да не правим скандали пред хората…
Приятно е, когато приятелите ти се безпокоят за теб, особено новите приятели. На нашата възраст рядко се създава ново приятелство…
Баща ми имаше един прекрасен израз за определяне степента на приятелските отношения: „Ние с него сме на «ти» и на «…мамка ти»“. Това е учудващо точно — на близките си приятели можеш да кажеш всичко, което чувстваш, но не и на онези, които са ти само приятели.
В нашата катедра има една доцентка, с която пет години ходим да пушим и откровено си споделяме разни интимни моменти „от живота“. Тя разправяше, че не знае как да се държи със сина си и че точно сега му е страшно необходим баща, но такъв няма и нищо не може да се направи. Но доцентката в никакъв случай няма да си признае пред мен, че точно сега и на нея й трябва мъж, а и аз няма да й разкажа… И така ние с нея пет години си изливаме душите по всякакви екзистенциални проблеми (за смисъла на живота, страха от смъртта, защо сме дошли на този свят и други такива) и при това си общуваме на лично и бащино име. Всичко това означава, че в преносен смисъл ние с нея сме на „ти“, но в никакъв случай и на „мамка ти“… Малко е тъжно да общуваш така, защото се чувстваш ужасно зрял човек. А пък с Лариса всичко е съвсем различно, тя става новата ми близка приятелка.
— Вие… вие… — запелтечи Лариса. Неудобно ми е, защо се вълнува толкова заради мен!
— Ама не се безпокойте, тя може и да не дойде. С жена му едва ли ще станем приятелки, тогава какъв е смисълът да се срещаме, не съм ли права?
— Мъжът ми Роман ли е вашият любовник? — продума Лариса.
Боже, това се случва само в бразилските сериали, но аз съм в Питер!
Оттук нататък разговорът ни продължи наистина като в бразилски сериал:
— Кой?
— Роман.
— Роман е ваш мъж?
— Роман е мъжът ми.
— Не може да бъде.
— Да.
И пак:
— Роман ли ви е любовникът?
— Роман ли?
— Да.
— Кой, Роман ли?
Лариса дойде на себе си по-бързо от мен и решително постави всичко на мястото му:
— Един и същи Роман е мой съпруг и ваш любовник — изрече го така, сякаш питаше: „Кой работи с теб?!“ За секунда ми се стори, че ми свети с лампа в лицето. Когато някой друг каже „любовник“, ми се струва, че е някак неприлична дума — идват ми наум хора, скрити в гардероби, бягства през балкони и прочие пошлости, които нямат никакво отношение към твоята неземна любов, протичаща в особена и съвсем различна ситуация.
Без да отклонява немигащия си поглед от мен, Лариса натискаше копчетата на мобилния си телефон и у някого засвири „Малка нощна музика“. Оказа се, че е у мен.
— Е! — каза Лариса на масата и по телефона. — И какво? Гледайте ме в очите.