Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Бастиан кимна и прекрачи прага на вратата.
Пред него се намираше помещение, което беше приказно украсено. Подът бе застлан с меки пъстроцветни килими. Тънките колони, които подпираха свод с много чупки, бяха покрити със златна мозайка. Тя отразяваше хилядократно светлината на висящите лампи, които и тук грееха във всевъзможни цветове. В единия ъгъл имаше широк диван с най-различни пухкави покривки и възглавници, над които падаше балдахин от лазурносиня коприна. В другия ъгъл каменният под беше издълбан така, че образуваше голям плувен басейн, в който димеше течност, блестяща като злато. На ниска масичка бяха подредени блюда и подноси с ястия, също и гарафа с рубиненочервено питие и златна чаша.
Бастиан седна на масата и започна да яде. Питието беше тръпчиво, ухаеше на диви плодове и утоляваше прекрасно жаждата. Ястията му бяха напълно непознати. Той дори не можеше да каже дали са приготвени от месо, зеленчуци или ядки. Някои всъщност приличаха на тикви и пъпеши, но вкусът беше съвсем различен — лютив и пикантен. В него имаше нещо необикновено и много приятно. Бастиан яде до насита.
След това се съблече, не свали само знака на Детската царица, и влезе в басейна. Известно време пляска с ръце в огнената клокочеща вода, изкъпа се, после започна да се гмурка и да изпуска шумно въздуха като морж. След това в края на басейна откри някакви странни шишета. Реши, че са пълни с благовонни масла. Без много да мисли, той сипа от всеки вид във водата. Появиха се зелени, червени и жълти пламъчета, които пълзяха напред-назад по повърхността, вдигна се и малко пушек. Миришеше на смола и горчиви билки.
Накрая той излезе от басейна, избърса се с меките кърпи, които бяха оставени там, и пак се облече. При това му се стори, че лампите в помещението изведнъж засветиха по-слабо. Тогава до ушите му достигнаха странни звуци, при които го побиха студени тръпки. Нещо пращеше и скърцаше, сякаш огромна скала се пукаше от студ. Този шум прерасна в стонове, които постепенно заглъхнаха.
Бастиан се ослуша, сърцето му биеше лудо. После се сети за думите на Граограман, че не бива да се тревожи.
Звуците не се повториха. Но тишината беше едва ли не още по-страшна. Трябваше да разбере какво се е случило!
Отвори вратата на покоите и надникна в голямата пещера. Първоначално не откри никаква промяна, освен че лампите светеха по-слабо и светлината им пулсираше като сърце, което започва да бие все по-бавно и по-бавно. Лъвът още лежеше в същата поза върху черния скален блок и сякаш гледаше към Бастиан.
— Граограман! — извика тихо Бастиан. — Какво става тук? Какъв беше този шум? Ти ли беше?
Лъвът не отговори и не помръдна, но когато момчето се приближи към него, го проследи с очи.
Бастиан протегна бавно ръката си, за да погали гривата му, но щом я докосна, се дръпна уплашен. Тя беше твърда и леденостудена като черната скала. Същото усети и когато пипна лицето и лапите на Граограман.
Не знаеше какво да прави. Той видя, че черната скална врата бавно се отваря. Едва когато вече вървеше по дългия тъмен коридор, се запита какво всъщност търси навън. Нали в тази пустиня нямаше никой, който би могъл да спаси Граограман.
Но там нямаше никаква пустиня.
Навред в нощната тъмнина започнаха да проблясват светлинки. Безброй малки кълнове надигаха чела от пясъчните зрънца. Нощната гора Перелин отново растеше!
Бастиан изведнъж се досети, че това е свързано по някакъв начин с вкаменяването на Граограман.
Той отново се върна в пещерата. Светлината на висящите лампи едва-едва проблясваше. Отиде до лъва, прегърна грамадния му врат и притисна лицето си към муцуната на животното.
Ето че вече и очите на лъва бяха станали черни и мъртви като скалата. Граограман се бе вкаменил. Светлинките трепнаха за сетен път и стана тъмно като в гроб.
Бастиан заплака горчиво и каменното лъвско сърце беше обляно от сълзите му. Накрая момчето се сгуши между огромните лапи и заспа.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Граограман, Пъстрата смърт
Пробуди го гръмкият глас на лъва:
— Господарю, тук ли прекара цялата нощ?
Бастиан се надигна и разтърка очи. Той се намираше между лапите на лъва, животното бе навело към него грамадната си глава. В погледа на Граограман се четеше изненада, козината му все още беше черна като скалния блок, върху който лежеше, но очите му искряха. Висящите лампи в пещерата отново светеха.
— Ах — промълви Бастиан, — аз… мислех, че си се вкаменил.
— Наистина бях вкаменен — отговори лъвът. — Когато настъпи нощта, умирам и всяка сутрин отново се събуждам.