Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Матаки с готовност кимнал, Пондьо стиснал халката, рязко я дръпнал, и пак — капакът в пода се продънил и Стоедин, Фотко и Бишо полетели надолу — пропаднали през втория кат, пропаднали през първия и се намерили в дълбок и влажен зимник, потънали в купище слама.
Пръв се раздвижил Фотко, разритал сламата, измъкнал се върху купището и зашарил с ръце в тъмнината.
— Побратиме!…
Измъкнал се и Бишо, изправил се и яростно излаял.
— Бише, къде е побратимът, бре?
— Стига си хленчил — разпръснал купището Стоедин, измъкнал се, изплюл сламка и потърсил боздугана. Намерил го и огледал зимника.
Горе в стената се виждало малко зарешетено прозорче. А високо през тавана, смален от разстоянието, като гърло на кладенец мъждял квадратът на пропадалото и оттам долетял гласът на Пондьо:
— Ей, как сте?… Ха втасвайте, пък подир ще си похортуваме как се на краставичар краставици продават!
Екнал дружен кикот. После мъждивият квадрат изчезнал, защото горе издърпали пропадалото и го затворили. Заедно с това се затворил и таванът на зимника.
Стоедин изхлузил опинците и отвързал от пояса вълшебните. Обул ги и протегнал ръка: — Дай капата.
Фотко я извадил от пазва, отупал я и я подал. Стоедин плавно полетял нагоре към прозорчето и се хванал за решетката.
— Побратиме, къде?… Ами ние? — уплашил се Фотко.
— Стойте мирни и ме чакайте.
Напрегнал се, изтръгнал решетката, нахлупил вълшебната капа и изчезнал.
12
Пътеката пълзяла през гъст лещак и от едната й страна зинали пропасти. Проклет Кальо и Фудул Бальо се катерили, притиснати един в друг, и носели кърпицата все така, с протегнати напред ръце, та да я виждат постоянно и вървешком. Всеки се стараел да не се спъне или да не изостане. Пръв се уморил Бальо — лицето му се омокрило, гърдите му засвирили и усетил, че няма още дълго да издържи. Политнал, сграбил кърпицата и с другата ръка, друснал по дирник, а Кальо веднага го последвал.
— Що пък да не се понасладим на гледка? — жалко се ухилил Бальо, като отдъхвал на пресекулки. — Тъй де, какво сме хукнали като подгонени? Тъкмо сгода да се порадваме и на таз ми ти вълшебна придобивка.
— Взе ми думите от устата — погледнал го Кальо като змия мишка.
Откъснали сиджимките на кърпицата, че да са им свободни и двете ръце, и я разстлали на пътеката.
— Какво ще си заръчаш?
— А ти? — наострил око Бальо.
— Не ща да те предварям, по си възрастен.
— Мммм… а че ази, кат първо — ока мътеница в голяааама-голяма стомна!
— И две оки квасено, в още по-голяма ръкатка! — веднага додал Кальо. На кърпицата се появили и стомната, и ръкатката — огромни и тежки.
— Ммммм, приядоха ми се карначета в ей такъвзи голям и извънредно тежък тиган!
— Пък на мен — овнешко, ала в много дебел и много тежък гювеч!
— Туршия в чебър с железни обръчи!
— Печено на ей такива шишове!
Никнели съдове с храна и било ясно, че ги интересува не храната, а съдовете. И колкото по-нагли ставали намеренията им, толкова по-щедро показвали престореното си дружелюбие.
— Ха и саханче бъбречета, за двама! — заръчал Кальо и щом се появили, пръв се пресегнал. — Заповядай, да ти е сладко!
Настъпила кратка, но енергична надпревара, всеки се стараел да погълне повече и когато в паничката останало само едно бъбрече, хванали го едновременно и двамата.
— Пък в едно особено кътче на гостилницата ще направим чешма с два чучура — стиснал пръсти Бальо. — От единия да тече мед, а от другия — вино.
— Може и три. От единия мед, от другия вино, а от третия — трето нещо — дръпнал бъбречето Кальо и като не успял да го изтръгне, учтиво се удивил. — Я, ти си ми хванал хапката, драги ми съдружнико, любезни Фудул Бальо!
— Тъй ли?… Аз пък си рекох — ще се досетиш, че е моята, безценний ми съдружнико, несравнимий Проклет Кальо… Вярно, може и трети чучур — за мляко, за боза, за ошаф или пък друго мокро нещо.
— Другото мокро нещо ей сега ще потече от тебе, ако все тъй се стървиш на залъка ми! Пусни!
— Аааа, издаде ли се?…Не стига, че изяде две повече… — освирепял Бальо, гребнал с шепи от гювеча и го плеснал в лицето му. — На, да се наядеш, а че да се затъкнеш!
— Тъй, съдружнико със съдружник такъв! — злобно изсъскал Кальо. — Разбрах те аз, че ще ми палиш свещта отдолу, ами откога те чакам да се подадеш… а че да я смажа, тая чутура коварна!… Умри!
Треснал го с ръкатката по главата, съдът се пръснал и млякото потекло по лицето му.
— Глупец — подиграл го Бальо. — Таз глава е с цепеница удряна, навремето. Ха щом ме за толкоз лесен мислиш — незабавно умри, псовисай и пукни!