Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Цели три минути държа ръцете си под горещата вода, докато не се убеди, че и последната капчица кръв под ноктите й е изчезнала. Сетне намери в хладилника пластмасова кутия с остатъци от пай с месо и сирене, сложи го в една чиния и го притопли в микровълновата фурна. Докато чакаше звъненето, съобщаващо, че ястието е готово, извади от хладилника бутилка пепси. Спомни си, че след като бе опитала въпросния пай за пръв път, си бе помислила, че никога вече няма да го докосне. Да, спокойно можеше да добави и този факт към дългия списък, озаглавен „Нещата от живота, за които Лизи бе грешала“, но какво от това? Голям праз, както обичаше да казва Кантата през тийнейджърските си години.
— Никога не съм твърдяла, че съм най-умната в семейството — заяви Лизи на празната кухня и микровълновата печка звънна точно в този момент, сякаш потвърждавайки думите й.
Безформената маса, която някога бе представлявала пай с месо и сирене, беше твърде гореща, но Лизи й се нахвърли, охлаждайки устата си с глътки ледено пепси. Когато омете чинията, в паметта й изплува противното шумолене, издавано от триенето на козината на котката в стените на пощенската кутия, както и усилията, които трябваше да положи, за да я измъкне навън. „Вероятно не му е било лесно да я напъха там“ — помисли си и отново се сети за Дик Пауъл… за Дик Пауъл, който казваше: „И не забравяйте плънката!“
Стана тъй внезапно, че събори стола, и затича към умивалника с пълната увереност, че ще повърне всичко. Или, казано с други думи — ще се издрайфа, ще избълва червата си, ще направи пица и ще изстреля манджата. Надвеси се над мивката, тръпнейки от болезнения спазъм, раздиращ стомаха й. В крайна сметка обаче петсекундната й агония завърши само с гръмко уригване, което заглуши цвърченето на цикадите. Облекчена, Лизи постоя още малко над умивалника — искаше да се увери, че всичко наистина е свършило. Накрая изплакна устата си, подсуши ръцете си и извади от джоба си писмото на „Зак Маккул“. Беше време да се обади на Джоузеф Удбоди.
4.
Очакваше да се свърже с работния му кабинет в Питсбъргския университет — кой би дал домашния си номер на психар като Зак? — ето защо се бе приготвила да остави едно „проклето гневно съобщение“ (както би казал Скот) на телефонния секретар. Вместо това обаче от другата страна на линията вдигнаха слушалката на третото позвъняване и приятен женски глас (вероятно размекнат от изпития аперитив) каза на Лизи, че се е свързала с дома на професор Удбоди, след което полюбопитства кой се обажда. За втори път през този ден Лизи се представи като госпожа Скот Ландън.
— Бих искала да говоря с професор Удбоди — рече тя, стараейки се да говори учтиво.
— Мога ли да попитам по какъв въпрос?
— Във връзка с ръкописите на покойния ми съпруг — отвърна Лизи и остави отворения пакет „Сейлъм Лайтс“ на масичката пред себе си. Току-що бе осъзнала, че има цигари, но няма огънче. Навярно това бе предупреждение да не се връща към лошия навик, който можеше отново да се вкопчи с малките си жълти ноктенца в мозъчните й клетки. Искаше й се да добави: „Сигурна съм, че той ще иска да говори с мен“, но после реши, че няма смисъл. Съпругата на Удбоди със сигурност знаеше как той ламти за ръкописите.
— Един момент, моля.
Лизи зачака. Замисли се, че не е планирала какво да каже. Това бе в пълно съответствие с още едно от правилата на Ландън: мислиш какво да кажеш само в случаите на несъгласие. Когато си истински ядосан, когато искаш да пробиеш нова дупка в нечий задник, както беше приказката, — най-добре да излееш всичко, което клокочи в душата ти.
Затова тя чакаше търпеливо, прогонила всички мисли от съзнанието си, и машинално въртеше пакета с цигари върху масичката.
Най-накрая в слушалката прозвуча кадифеният мъжки глас, който така добре си спомняше:
— Добър вечер, госпожо Ландън, каква приятна изненада.
„ВЕДТСКЕН — помисли си тя. — ВЕДТСКЕН, миломое.“
— Не — отвърна твърдо. — Нищо приятно няма да има.
Пауза. Сетне Удбоди попита предпазливо:
— Извинете? С Лиза Ландън ли говоря? Госпожа Скот Лан…
— Чуй ме добре, копеле мръсно. Един тип ме заплашва. Изглежда опасен. Вчера ми каза, че смята да ме нарани…