Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Още изгубени души — обади се тя. — Чудя се дали някой не се опитва да ни изпрати съобщение. — „О, вий, кои пристъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете“, или нещо подобно.
!Ксабу изпита притеснение, докато наблюдаваше една красива азиатка да прелита, внимателно стиснала разплаканото си лице между чуканчетата на китките си.
— А сега какво ще правим? — попита той.
— Ще слезем надолу — каза тя, сякаш се разбираше от само себе си. — Преди да излезеш, трябва да слезеш надолу — с тези неща винаги е така.
— А! — обърна се към нея !Ксабу и лицето на сима му се разтегли във внезапна усмивка. — Не е лесно да стигнеш до подобна мъдрост, Рени. Впечатлен съм.
Тя се взря в него за миг. Имаше предвид безкрайните игри на затвори, които беше играла като хлапе в мрежата, но не беше сигурна какво искаше да каже той.
— Хайде тогава.
Отначало тя се зачуди дали няма да им окажат някаква съпротива или дали няма да има някакъв сценарий за разиграване, но духовете по стълбата само се отдръпваха от двете им страни, мърморейки като каканижещи гълъби. Един от тях — съсухрен старец само по набедрена препаска — остана неподвижен насред стълбището, като се тресеше безмълвно от смях или плач. Рени се опита да го заобиколи, но той направи конвулсивно движение и се блъсна в лакътя й, при което се разпадна на струйки дим и после отново възвърна формата си малко по-нагоре по стълбите — все така превит и все така разтърсван от спазми.
Вървяха почти половин час, заобиколени единствено от симулациите на мъртвите, ненамерили покой. Стълбището сякаш нямаше край и Рени тъкмо се замисли дали да не изберат някоя от вратите, които извеждаха от всяка площадка, когато през страдалческото дърдорене на призраците дочу глас:
— …като кучка… Диша тежко, ръмжи, по устните й избива пяна — ще видиш!
Забележката беше последвана от дрезгав хоров смях. Рени и !Ксабу се спуснаха по-надолу. На площадката пред тях стояха четирима мъже — съвсем реални или поне такива в сравнение със заобикалящите ги фантоми. Трима от тях бяха тъмнокожи, тъмнокоси полубогове, високи и почти невъобразимо красиви. Четвъртият не беше толкова висок, но бе чудовищно масивен, сякаш някой беше облякъл хипопотам в бял костюм и му бе сложил кръгла, плешива човешка глава.
Макар да беше с гръб към тях и да се приближаваха безшумно, дебелият моментално се обърна. Рени усети почти физически как малките му светли очички се плъзнаха по нея — като няколко бодвания с пръст.
— А, здравейте. Забавлявате ли се, господа? — гласът му беше произведение на гений, плътен маслен тембър като на виола да гамба.
— Да, благодаря — не пускаше рамото на !Ксабу тя.
— За първи път ли сте в световноизвестния клуб „При господин Дж.“? — попита дебелият. — Елате, сигурен съм, че е така — няма от какво да се срамувате. Трябва да дойдете с нас, защото аз познавам всички входове и изходи на това странно и прекрасно място. Аз съм Стримбело.
И той докосна с върха на облата си челюст гръдната си кост в незабележим поклон; провисналите му брадички се сплескаха и се издуха като хриле.
— Радвам се да се запознаем — отговори Рени. — Аз съм господин Отепи, а това е деловият ми партньор господин Уонде.
— От Африка сте, така ли? Великолепно, великолепно! — ухили се Стримбело, като че ли Африка беше някой хитър фокус, който те двамата с !Ксабу току-що бяха изпълнили. — Тези мои приятели тук — ех, това се казва ден за нови запознанства! — са от Индийския субконтинент. Или по-точно — от Мадрас. Моля, нека ви представя на братя Павамана.
Тримата му спътници кимнаха леко. Те всъщност бяха тризнаци, или поне симовете им бяха почти еднакви. За тези красиви ВР-тела бяха похарчени доста пари. Рени реши, че това вероятно е свръхкомпенсация — в РЖ братята Павамана без съмнение бяха целите в белези от дребна шарка и с хлътнали гърди.
— Радвам се да се запознаем — каза тя и !Ксабу го повтори като ехо след нея.
— Тъкмо бях повел тези чудесни приятели към някои избрани атракции на пъкъла. — Понижи глас Стримбело и намигна — държеше се като същински клоун. — Бихте ли желали да ни придружите?
Рени изведнъж си спомни, че Стивън бе споменал за някакъв дебелак. Пулсът й подскочи. Нима бе възможно — толкова бързо, толкова лесно? Но ако й се предоставяше възможност, то ги дебнеше и опасност.