Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Кимнах.
— Не забравяй това — каза Шейпшейд.
Бях ги изтървал. Той вдигна и ми подаде дипломите за всичките години на моята младост, когато тичахме нагоре-надолу по осеяните с пуканки пътеки на тъмния киносалон заедно с Фантома и Гърбушкото.
На връщане подминах някакво момченце, което стоеше забило поглед в останките от пратерното влакче, полегнали на брега като разхвърляни кости.
— Какво търси този мъртъв динозавър на пясъка? — попита то.
Аз пръв го бях помислил. Доядя ме на това момченце, задето бе видяло сринатия влак тъй, както аз го бях видял — труп на чудовище сред вълните.
О, бедното, възкликнах мислено.
А пък на глас изрекох тихо:
— Божичко, синко, и аз не знам.
Извърнах се и залитнах нататък, понесъл наръч невидими пушки надолу по кея.
През нощта сънувах два съня.
В първия Зигмунд-Фройд-Шопенхауеровата-таро-картена барачка на А. Л. Шранк бе натрошена от огромния гладен екскаватор и по вълните се понесоха маркиз дьо Сад, Томас де Куинси, болнавите щерки на Марк Твен и Сартър в мрачно настроение, удавиха се в тъмните води над искрящите пушки.
Вторият сън беше подобен на кинопреглед — наредени край зейналите гробове, те се гърчеха и подскачаха като в ням филм, строполясваха се, политаха, хвръкваха като тапи в отворената паст. Задавяше ме мъчителен кикот. Ужасяващо. Страхотно смешно. Бамм!
Падаха един подир друг: Сам, Джими, Пиетро, жената с канарчетата, Фани, Кейл, старецът от лъвовата клетка, Констанс, Шранк, Кръмли, Пег и самият аз!
Бамм!
Стреснах се, облян в ледена пот.
През улицата в бензиностанцията телефонът звънеше оглушително.
После спря.
Затаих дъх.
Той пак звънна и спря.
Чаках.
Отново звънна, само веднъж, и спря.
О, господи, казах си, Пег не може да ми стори това. Нито пък Кръмли. Да звънне веднъж и да спре?
Телефонът пак иззвъня веднъж. А после — тишина.
Оня ще е. Господин Самотна смърт. Обажда се да съобщи неща, които не желая да науча.
Седнах в леглото, всеки косъм по тялото ми беше настръхнал. Сякаш Кейл бе минал с електрическата си машинка надолу по врата ми, по оголен нерв.
Облякох се, изтичах на брега. Поех дълбоко дъх и погледнах на юг.
Далече нататък всички прозорци на мавърското укрепление блестяха с ярка светлина.
Констанс, помислих, това ще разядоса Фани.
Фани ли?
И наистина хукнах.
Измъкнах се от водата като самата Смърт.
Всяка лампа в дома на Констанс беше запалена, всички врати зееха, сякаш ги бе разтворила да пусне вътре стихиите, света, нощта и вятъра, за да прочистят къщата, докато я няма.
А нея я нямаше.
Знаех го, без да съм надникнал вътре, защото дълга следа от нейните отпечатъци тръгваше от горната черта на прилива, на която бях стъпил, и стигаше дотам, където беше влязла във водата и вече не беше излязла.
Не се учудих. Учудих се, че не се учудвам. Тръгнах към широко разтворената входна врата и не викнах, всъщност понечих да повикам шофьора, засмях се, като си представих, че съм се сетил за подобна глупост, и влязох, без да докосвам нищо. Грамофонът свиреше в арабския салон. Танцова музика от Рей Нобъл, Лондон, 1934-а, към някоя от комедиите на Ноел Кауард. Оставих го да свири. Прожекционният апарат беше включен и безсмислено превърташе извъртяната ролка, филмът бе свършил, а бялата светлина на крушката беше оцъклила празната стена. Не се и сетих да го спра. Бутилка скъпо ледено шампанско се мъдреше очаквателно, сякаш Констанс бе отскочила до морето да си доведе някой мургав бог от дълбините.
Различни наредени в поднос сирена стояха върху една от възглавниците, до шейкър с разводнено мартини. Лимузината беше в гаража, а отпечатъците от стъпките й, насочени към водата, още личаха по пясъка. Телефонирах на Кръмли и се поздравих, че не съм се разплакал — толкова бях вцепенен.
— Кръмли? — изрекох в слушалката. — Кръмли, Кръм — казах.
— Дете на нощта — отговори той. — Пак ли си заложил на някой дръглив кон?
Обясних къде съм.
— Нямам сили да вървя. — Изведнъж се строполих, стиснал слушалката. — Ела да ме вземеш.
Кръмли ме срещна на брега.
Останахме загледани в това арабско укрепление, осветено като празнична палатка в пясъчна пустиня. Вратата към брега все още зееше широко, отвътре долиташе музика от купчината плочи, които падаха върху диска безкрайно. Първо „Люлякови дни“, после „Диана“, подир туй „Колко е сладка“, следващото бе „Чуй моята песен за Нил“, накрая „Езическа любовна песен“. Всеки миг очаквах да се появи Рамон Наваро, да връхлети вътре, да изскочи оттам с разрошени коси и влуден поглед и да хукне към брега.