Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
— Пипнахме те, момиче!
Тя погледна надолу. Под себе си, много далеч, видя двор. А над двора, на десетина стъпки под прага, на който стоеше, имаше мостче, съединяващо две галерии. Само дето това всъщност не беше мостче, а останки от мостче. Тънка каменна пътечка с остатъци от разбити перила.
— Какво чакате! — извика човекът с белега. — Излезте и я хванете!
Светлокосият елф предпазливо стъпи върху прага и притисна гръб към стената. Протегна ръка. Беше съвсем близо.
Цири преглътна. Каменната пътечка, остатък от мостче, беше не по-тясна от гредата за балансиране в Каер Морхен. А тя беше скачала десетки пъти върху гредата, умееше да смекчава удара и да запазва равновесие. Но вещерската греда за балансиране стоеше на четири стъпки над земята, а под каменното мостче зееше толкова дълбока пропаст, че плочките на двора изглеждаха по-малки от длани.
Тя скочи, приземи се, олюля се, запази равновесие и се хвана за остатъците от перилата. С уверена крачка достигна галерията. Не можа да се сдържи, обърна се и показа на преследвачите си прегънат лакът — жест, който беше научила от джуджето Ярпен Зигрин. Човекът с белега изруга гласно.
— Скачай! — извика той на светлокосия елф, застанал на прагчето. — Скачай след нея!
— Да не си се побъркал, Риенс? — попита студено елфът. — Ако искаш, скачай ти.
Както често става в такива случаи, късметът не я съпътстваше дълго време. Когато излезе от галерията и се измъкна зад зида, в гъстия трънак, я хванаха. Сграбчи я и я стисна с невероятна сила нисък, леко пълен мъж с подут нос и цепнати устни.
— Готово! — прошепна той. — Готово, кукличке!
Цири се дръпна и изкрещя, защото ръцете, стискащи я за раменете, й причиняваха страшна болка. Мъжът се закикоти.
— Не се дърпай, сиво пиленце, за да не ти подпаля перушината. Я да те видя. Да погледна пиленцето, което е толкова скъпо за Емхир вар Емрейс, императора на Нилфгард. И за Вилгефорц.
Цири престана да се дърпа. Мъжът облиза разбитата си устна.
— Интересно — зашепна той отново, навеждайки се към нея. — Уж си толкова ценна, а аз, представи си, не бих дал и пукната пара за теб. Виж ти, колко измамна била външността. Ха! Съкровище мое! А ако подаръкът за Емхир го поднесе не Вилгефорц, не Риенс, не онзи галант с шлема с перата, а старият Теранова? Какво ще кажеш, ясновидке? Нали умееш да пророкуваш?
Дъхът му смърдеше непоносимо. Цири се извърна, изви се. Той я разбра неправилно.
— Недей да ме кълвеш, пиленце! Не ме е страх от птичета. Или трябва да ме е страх? А, фалшива пророчице? Подставена прорицателко? Трябва ли да ме е страх от птичета?
— Трябва — прошепна Цири, чувствайки световъртеж и внезапно полъхнал хлад.
Теранова се засмя, отмятайки глава назад. Смехът премина във вик от болка. Отгоре се спусна голяма сива сова и впи нокти в очите му. Магьосникът пусна Цири, с рязко движение отхвърли от себе си совата и в същия миг рухна на колене, хванал се за лицето. Между пръстите му се процеждаше кръв. Цири извика и отстъпи назад. Теранова свали окървавените си пръсти от лицето си и с див, трескав глас се зае да изрича заклинание, но не успя. Зад гърба му се появи размита фигура, вещерският меч изсвистя във въздуха и преряза врата му точно под тила.
— Гералт!
— Цири.
— Отложете нежностите за после! — извика от каменния зид совата, превръщайки се в тъмнокоса жена. — Изчезвайте! Насам идват „катерици“!
Цири се освободи от ръцете на Гералт и погледна в посока на гласа с недоумение. Седналата на зида жена-сова изглеждаше ужасно. Обгорена, раздрана, омазана с пепел и кръв.
— Ти, малко чудовище — каза жената, гледайки я отгоре. — За това твое ненавременно прорицание би трябвало да те… Но обещах нещо на твоя вещер, а аз винаги си държа на думата. Не можах да ти дам Риенс, Гералт. Но в замяна ти давам нея. По-живо! Бягайте!
Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах беше бесен. Той видя само за миг момичето, което му бяха наредили да хване, но не можа да предприеме нищо, защото проклетите вълшебници разпалиха в Гарщанг такъв огнен ад, че беше невъзможно да се направи каквото и да било. Кахир загуби ориентация сред дима и пожара, започна да обикаля на сляпо коридорите, тичаше по стълбите и галерите, проклинайки Вилгефорц, Риенс, себе си и целия свят.
От един елф, когото срещна, научи, че са видели девойката извън стените на двореца, бягаща по пътя към Аретуза. И в този момент щастието се усмихна на Кахир. Scoia’tael намериха в конюшнята оседлан кон.
— Бягай по-бързо, Цири. Близо са. Аз ще ги задържа, а ти тичай! С всички сили! Като на Мъчилището!