Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Усмивката потрепна.
— О, не обръщай внимание на това. Просто блъфирах. Не е необходимо да вярваш на всичко, което говори старият Бартимеус, нали така? Аз винаги се шегувам, знаеш го. — Кити не каза нищо.
— Хайде, де — продължи момчето, — нищо няма да ти направя. Остави се за малко в моя власт. Може да останеш изненадана. Довери ми се.
Кити прокара пресъхналия си език по долната устна. Момчето се усмихваше повече отвсякога. Така се напрягаше, че повърхността на лицето му бе опъната и напрегната. Тя погледна надолу към тебеширените линии на пода, после погледна крака си, после пак тебешира.
— Това ти е билетът — каза момчето.
Изведнъж Кити осъзна, че бе забравила да диша. Тя издиша силно.
— Не — изпъшка тя. — Не… Така няма да стигнем доникъде.
Тъмните очи я наблюдаваха, устата внезапно се превърна в тънка линия.
— Е — рече джинът кисело, — признавам, че не се и надявах много.
— Не става дума за доверието — излъга тя. — Само дето ти просто би се дематериализирал. Няма да останеш на земята без силата на призоваването, а точно сега аз нямам достатъчно енергия да те призова отново. Искам да кажа — продължи тя отчаяно, — че ако ти и други джинове обедините силите си с мен, бихме могли да разгромим магьосниците и да ги спрем да ви призовават. След като сме ги разгромили, повече никога няма да бъдете викани.
Джинът изсумтя.
— Нямам време за фантазиране, Кити. Чуй се само — дори ти не вярваш и на думичка от това, което казваш. Е, ако това е всичко, сега можеш да ме пуснеш. — Момчето й обърна гръб.
Кити се почувства обзета от огромна ярост. Спомените от последните три години заплуваха пред очите й. Отново усети невероятното усилие, което й бе нужно, за да стигне чак дотук. А сега този горд и ограничен дух отхвърляше идеите й без да се замисли. Дори и за момент не беше ги обмислил внимателно и безпристрастно. Вярно, че подробностите трябваше да се отработят; трябваше да се решат много въпроси, но очевидно някакъв вид сътрудничество беше не само възможно, но и необходимо. Усети, че ще се разплаче, но ядно прогони усещането. Тропна с крак и подът затрепери.
— Значи — изръмжа тя — онова глупаво египетско момче беше достатъчно добро за теб, така ли? Ти му даде доверието си. Тогава защо не и на мен? Какво направи той за теб, което аз не можах? Е? Или пък аз съм прекалено нисша, за да слушам за великите му дела? — Говореше ядно, свирепо, вътре в нея като в жлъчен мехур се събираше презрение към демона.
Той не се обърна да я погледне. Лунната светлина се разливаше по голия му гръб и тънките като клечки крайници.
— Най-вече това, че той ме последва на Другото място.
Кити едва успя да проговори.
— Но това е…
— Не е невъзможно. Просто не е правено.
— Не го вярвам.
— Не ти и трябва. Но Птолемей повярва. И него предизвиках да докаже доверието си в мен. И той го направи по този начин: като създаде Портата на Птолемей. Той премина през четирите стихии, за да ме намери. И плати цената за това, както и предполагаше, че ще стане. След това… ами, ако той беше предложил някой вятърничав съюз между обикновени хора и джинове, вероятно щях да се включа. Нашата връзка не знаеше граници. Но да направя това за теб, въпреки добрите ти намерения…? Съжалявам, Кити. Няма да стане.
Тя зяпаше гърба му и не казваше нищо. Накрая момчето се обърна с лице, скрито в сенките.
— Това, което направи Птолемей, беше уникално — каза меко. — Не бих го поискал от никой друг, дори от теб.
— Това ли го уби? — попита тя.
Той въздъхна.
— Не…
— Тогава каква е цената…?
— Същността ми е малко уязвима днес — каза Бартимеус. — Ще съм ти благодарен, ако удържиш на думата си и ме пуснеш.
— Ще го направя. Но наистина мисля, че можеш да останеш и да поговорим още малко. Направеното от Птолемей не трябва да бъде изключение. Може би просто никой не знае много за тази Порта.
Момчето се изсмя кратко.
— О, със сигурност знаят. Птолемей описа пътуването си. Някои от бележките му оцеляха. Точно като теб, той говореше много глупости за примирие между магьосниците и джиновете. Надяваше се, че други ще последват примера му, ще поемат същия риск като него. И през годините няколко магьосника наистина опитаха, повече заради алчност и жажда за власт, отколкото заради неговия идеализъм. Нещата за тях не минаха добре.
— Защо?
Отговор не последва; момчето се извърна.
— Добре, не казвай нищо — извика тя. — Не ми пука. Сама ще прочета бележките на Птолемей.