Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Пентаграмата остана студена и тиха. Заклинанието кънтеше в главата му.
Мандрейк навлажни устни. Опита отново.
Не опита трети път, а седна тежко в кожения си стол, опитвайки се да потисне надигналата се у него паника. Не можеше да има съмнение: демонът вече беше на земята. Някой друг го бе призовал.
Очите на Мандрейк горяха в мрака. Трябваше да го предвиди. Един от другите магьосници бе пренебрегнал риска за същността на демона и искаше да разбере какво знае за заговора на Дженкинс. Едва ли имаше значение кой е. Дали Фарар или Мортенсен, Колинс или някой друг. Изгледите за Мандрейк наистина бяха мрачни. Ако Бартимеус оцелееше, без съмнение щеше да им каже рожденото име на Мандрейк. Разбира се, че щеше да го направи! Вече бе предал господаря си веднъж. После враговете му щяха да изпратят демоните си и той щеше да умре, съвършено сам.
Нямаше съюзници. Нямаше приятели. Бе изгубил подкрепата на министър-председателя. След два дни, ако оцелееше, щеше да бъде изправен пред Съвета. Беше сам. Вярно, че Куентин Мейкпийс му предложи подкрепата си, но Мейкпийс най-вероятно бе умопобъркан. Онзи негов експеримент, гърчещият се пленник… Споменът отврати Джон Мандрейк. Ако успееше да спаси кариерата си, щеше да предприеме стъпки да спре подобни гротескни действия. Но това сега едва ли беше от първостепенна важност.
Нощта напредваше. Мандрейк не спеше, седеше на бюрото и мислеше.
С времето и умората сполетелите го проблеми започнаха да губят своята яснота. Бартимеус, Фарар, Девъро и Кити Джоунс, Съветът, процесът, войната, безкрайните му отговорности — всичко се сля и затрептя пред очите му. У него се надигна огромен копнеж да захвърли всичко, да го отмахне като мокри, миризливи дрехи и да се отдръпне, дори само за малко.
Хрумна му една мисъл, дива и импулсивна. Извади гадателското стъкло и нареди на дяволчето да открие къде се намира един човек. Получи се бързо.
Мандрейк стана от стола, осъзнавайки изключително странното чувство, което го бе обзело. Нещо от миналото се промъкна, едва ли не тъга. Обезпокои го, но едновременно с това беше и приятно. Най-важното, то не беше от сегашния му живот, нямаше нищо общо с ефикасност или ефективност, с репутация или с власт. Не можа да се отърве от желанието да види лицето й отново.
Първите лъчи на слънцето се бяха показали. Небето бе оловносиво, а тротоарите тъмни и отрупани с листа. Вятърът духаше между клоните на дърветата и около безцветната кула на военния паметник в центъра на парка. Яката на палтото бе вдигната към лицето на жената. Докато се приближаваше, крачейки бързо покрай пътя с наведена глава, придържайки шала си с ръка, първоначално Мандрейк не можа да я познае. Бе по-ниска отколкото си я спомняше, косата й бе по-дълга и изпъстрена със сиви кичури. Но после изведнъж видя познат детайл: чантата, в която си носеше химикалките — стара, износена, очевидно същата. Същата чанта! Той поклати глава учудено. Можеше да й купи нова — десет нови, — ако тя пожелаеше.
Изчака в колата, докато тя почти се изравни с нея, несигурен до последния момент дали всъщност щеше да излезе. Ботушите й разпръскваха листата, внимателно прескачаха по-дълбоките локвички, вървеше бързо заради студа и влагата във въздуха. Скоро щеше да го отмине…
Ненавиждаше се заради колебанието си. Отвори страничната врата, излезе и пристъпи да я пресрещне.
— Госпожо Лутиен.
Видя как се сепна и очите й се стрелнаха да преценят него и лъскавата черна кола, паркирана отзад. Направи още две колебливи стъпки и спря неуверено. Стоеше и го гледаше, едната й ръка висеше отпуснато, а другата стискаше гърлото. Когато проговори, той забеляза, че гласът й беше тих и доста изплашен.
— Да?
— Може ли да поговоря с вас? — Бе избрал да облече по-официален костюм от обикновено. Не беше възнамерявал да прави точно това, но откри, че иска да направи възможно най-добро впечатление. Последния път, когато го бе видяла, той беше просто едно унижено момче.
— Какво искате?
Той се усмихна. Тя реагираше много защитно. Един Бог знаеше за кого го смяташе. Някой служител, дошъл да я разпитва дали си плаща данъците…
— Искам просто да поговорим — каза той. — Разпознах ви… и се чудех дали… дали и вие сте ме разпознали.
Лицето й беше бледо, все още тревожно; намръщено го погледна в очите.
— Съжалявам — започна тя, — аз не… О, да, сетих се. Натаниел… — Поколеба се. — Но предполагам, че не може да използвам това име.
Той направи елегантен жест.
— Да, най-добре е да бъде забравено.