Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
— О, разбираш древногръцки, така ли? — Той се изсмя като видя изражението на лицето й. — Просто не се занимавай с това, Кити. Птолемей отдавна го няма, а съвременният свят е мрачен и сложен. Не можеш да го промениш. Грижи се за себе си и се опитай да оцелееш. Така правя аз. — Той мушна с пръст плътта си. — Или поне се старая. Ето, сега Мандрейк почти ме е унищожил.
Кити пое дълбоко дъх. Долу, в някой препълнен с книги ъгъл на разпадащата се вила спеше господин Бътън. Утре сутринта щеше да я очаква рано и във форма, за да започне сравняването на новите документи. Вечерта отново щеше да е в „Жабата“ — да помага за поправянето на бара, да сервира напитки на бездейните граждани… Без стимула на тайния й план, тези перспективи наистина изглеждаха отегчителни.
— Не ми трябва съвета ти — рече тя остро. — Не ми трябва нищо от теб.
Момчето вдигна очи.
— Е, съжалявам, че малко ти смачках самочувствието — каза, — но тези неща трябва да се кажат. Предлагам…
Кити затвори очи и изрече командата. В началото колебливо, после много бързо — изведнъж почувства някаква жестокост: искаше да се отърве от него, да приключи с него.
Въздухът около лицето й се раздвижи, ноздрите й се изпълниха с дим от свещите, гласът на демона затихна. Не й трябваше да поглежда, за да знае, че е изчезнал, а с него и цели три години на надежди и мечти.
16
На средата по пътя от къщата на Куентин Мейкпийс, Джон Мандрейк даде отсечена заповед. Шофьорът му го чу, отдаде чест и направи обратен завой сред натовареното движение. Тръгнаха към Чизуик с максимална скорост.
Нощта бе паднала. Прозорците на странноприемница „Жабата“ бяха тъмни и затворени с кепенци, вратата бе залостена. На верандата имаше окачена табела с груб почерк.
ДНЕС Е ПОГРЕБЕНИЕТО НА САМ УЕБЪР
ЗАТВОРЕНО Е
ЩЕ ОТВОРИМ УТРЕ
Мандрейк почука няколко пъти, но не получи отговор. Вятърът вееше покрай сивата, скучна Темза. По камъните се биеха чайки за остатъците, изхвърлени от прилива. При потеглянето му в двора примигна червена наблюдателна сфера. Мандрейк се намръщи като я видя и се върна в Централен Лондон.
Въпросът с Кити Джоунс можеше да почака. Този с Бартимеус, обаче, не можеше.
Всички демони лъжеха: това бе неоспорим факт. Така че, в действителност, Мандрейк не трябваше да се изненадва особено, че робът му спазваше съществуващия принцип. Но когато научи, че Бартимеус е скрил от него оцеляването на Кити Джоунс, наистина се шокира.
Защо? Отчасти заради представата, изградена за отдавна починалата Кити. В продължение на години лицето й бе присъствало в паметта му, озарено от виновно възхищение. Тя му беше смъртен враг и все пак се беше пожертвала заради него. Това беше жест, който Мандрейк не разбираше, но това странно поведение, заедно с нейната младост, жизненост и ожесточеното предизвикателство в очите й, се бяха превърнали в едно горчиво-сладко очарование, което винаги успяваше да прободе душата му. Опасният боец от Съпротивата, когото бе преследвал преди толкова време, се беше превърнал — в тихите, тайни места на съзнанието му — в нещо чисто и лично, в един красив укор, един символ, едно съжаление… Всички тези неща бяха много далеч от истинското, живо, дишащо момиче.
Но ако тя беше жива…? Мандрейк почувства внезапна болка. Това усещане бе породено от разрушаването на спокойния му вътрешен храм, от внезапния пристъп на объркване и оживели спомени за истинското, оплетено минало; от вълните на гняв и недоумение. Кити Джоунс вече не беше един съкровен образ в главата му — тя се беше върнала в света. Почувства се едва ли не ограбен.
А Бартимеус го бе излъгал. Защо го беше направил? За да го ядоса, естествено, но това не изглеждаше достатъчно убедително. Тогава значи… за да защити Кити. Но това предполагаше близост между момичето и джина, някакъв вид връзка. Възможно ли беше това? Мандрейк усети чувство на ревност на дъното на стомаха си от този факт. Идеята за това се гърчеше и хлъзгаше дълбоко вътре в него.
Ако мотивът за лъжата на джина бе труден за разбиране, то времето на това разкритие не можеше да е по-неподходящо. Идваше толкова скоро след като Мандрейк застраши кариерата си, за да спаси живота на своя слуга. Очите му пламнаха като си припомни това. Глупостта му го задави.
Извърши призоваването в среднощното уединение на кабинета си. Бяха изминали двадесет и четири часа откакто бе освободил жабата. Не знаеше дали същността на Бартимеус е успяла да се възстанови. Вече не го интересуваше. Стоеше вдървен и непрестанно барабанеше с пръсти по бюрото пред себе си. Чакаше.