През дебрите на Балкана

Надхитрените от нас бяха сключили примирие и щяха да удържат на думата си, що се отнася за всекиго от тях поотделно — твърдо бях убеден в това. Но можеха да си отмъстят чрез другиго. Същевременно предпазливостта изискваше да не ми позволяват да им се изплъзна и тъй като бяха научили от дебелия пекар в каква посока смятах да продължа пътя си, останалото лесно можеше да се отгатне.

Отговорих сухо:

— Нямам никакво намерение да го надхитрявам.

— А какво?

— Изобщо не смятам повече да се занимавам с него. Дал ми е дума да не ми досажда повече.

— И ще удържи на нея. Той самият няма да те притеснява, но ще насъска други срещу теб. Съюзът на съзаклятниците е голям.

— Не се страхувам. Ще предам на съдията всеки, който се отнесе враждебно към мен.

— Можеш ли да обвиниш куршум?

— Не ставай смешен! По-добре ми кажи как ти хрумна да предадеш Шабан, който все пак ти беше приятел?

— Приятел ли? Няма да ти отговоря. Ти затваряш и сърцето, и кесията си. Напразно дойдох при теб.

Той тръгна към коня си, но бавно, очаквайки все пак да му предложа нещо. Аз обаче само казах:

— Тръгваш ли? Няма ли да влезеш при нас? Нали знаеш, че ще празнуваме!

— Нямам време за подобни пиршества. Значи нищо няма да дадеш? Гледаше ме почти заплашително.

— Не.

— Още днес ли ще потеглиш?

Много глупаво беше от негова страна да пита подобно нещо. Така ми издаде враждебните си намерения. Искаше да спечели пари, но не получи нищо, затова сега бе способен на всичко.

— Да не мислиш, че ще се откажа от гуляя, който ми се предлага? — отговорих аз. — А и конете ни трябва да отпочинат, преди да продължат.

— Тогава нека Аллах те благослови така, както ти благослови мен!

Той скочи на седлото и потегли.

На входа се сблъсках с Халеф и веднага разбрах, че се бе крил зад вратата. На светлината на закрепените на стената, намазани със смола борини видях, че е ядосан.

— Защо го пусна да си иде, сихди? — попита той.

— Нямам нужда от него тук.

— Но би могъл да ти навреди!

— Нали чу последните му думи?

— За съжаление само последните. Скрих се тук, за да те пазя. Виждах ви, но не ви чувах. Успях да разбера само, че иска от теб пари. За какво?

— Ела да излезем навън. Никой друг не бива да чуе какво си говорим. Разказах му каквото бях научил и какво предполагах.

— Значи ще ни нападнат — каза той.

— Може и да не го направят, скъпи Халеф.

— А какво тогава? Защо този просяк, който не е никакъв просяк, тръгва преди нас?

— Може би, а сигурно така и ще направи, да насъска близките на Москлан и Деселим срещу нас. И щом отидем в Палаца или Исмилан, можем да очакваме посрещане, което едва ли ще е особено приятно.

— Тогава ще минем по друг път.

— Не бих искал. Първо, трябва да се придържаме към следите на нашите бегълци, а, второ, мисля, че тъкмо в Исмилан и в къщата на Деселим можем да узнаем много неща, които ще са ни от полза.