Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Най-уважаваният белетрист на Япония се нарежда в първите редици на световните писатели с този роман, белязан с изключително въображение и обединяващ криминалната фабула с разказа за един разпадащ се брак и с търсенето на скритите тайни на Втората световна война.
Перейти на страницу:
ер, мъжете от патрула, Ямамото — всички мълчаха. Още на мига, когато ни бяха заловили, Ямамото като че ли се беше примирил, че ще умре, лицето му нищо не изразяваше. „Вие двамата… почти със сигурност… ще умрете тук — продължи руснакът, като натъртваше върху думите, сякаш говореше на деца. — И смъртта ви ще бъде ужасна. Те… — руснакът погледна към монголските войници. Едрият, който държеше картечницата, ми се озъби в усмивка. — Те обичат да убиват по начини, които предполагат големи изтезания и въображение. Още от времето на Чингис хан монголите си умират да измислят особено жестоки начини, по които да умъртвяват хората. На нас, руснаците, това ни е познато до болка. То влиза в уроците ни по история в училище. Учим какво са причинили на руските хора, когато са нахлули в страната ни. Изтребили са милиони. Ей така, без причина. В Киевска Русия са заловили стотици почтени люде и са ги избили наведнъж. Знаете ли тази история? Настлали са върху руснаците големи дебели дъски, а отгоре са си направили пиршество, смазвайки ги с тежестта си. На нормален човек не би му хрумнало такова нещо, нали? Искало се е време и добра подготовка. Кой друг би си направил труда? Но те са го извършили. Защо? Защото така са се забавлявали. И досега се забавляват с такива неща. Веднъж съм ги виждал какво правят. Въобразявах си, че съм се нагледал на какви ли не ужасии, но тогава, казвам ви, загубих апетит. Разбирате ли какво ви казвам? Или говоря много бързо?“ Ямамото поклати глава. „Чудесно — продължи руснакът. Пак замълча и се прокашля. — Сега вече ще ми е за втори път. И до довечера може да си възвърна апетита. Но ако е възможно, предпочитам да избегна излишните убийства. — Той захвана ръце зад гърба си и известно време гледа небето. После извади ръкавиците си и стрелна с очи самолета. — Хубаво време — отбеляза руският офицер. — Пролет. Още е малко студено, но пак е приятно. Щом стане по-топло, и се появяват комари. Ужасни комари. Точно така, през пролетта е много по-приятно, отколкото през лятото. — Отново извади табакерата, захапа цигара и я запали с клечка кибрит. Дръпна бавно от тютюневия дим, пак така бавно го издуха. — Ще ви попитам повторно: още ли твърдите, че не знаете нищо за писмото?“ Ямамото пророни само една дума: „Нет.“ „Добре тогава — каза руснакът. — Добре.“ После обясни нещо на монголски на офицера монголец. Той кимна и излая към войниците някаква заповед. Те донесоха няколко пръта и се заеха да ги острят с щиковете — бързо ги превърнаха в колове. На отмерени с крачки разстояния ги забиха с камъни в земята, така че се образува квадрат. Цялата тази подготовка им отне двайсетина минути, аз обаче нямах никаква представа какво правят. Руснакът каза: „За тях доброто изтезание е като добрата храна. Колкото по-дълго го подготвят, толкова повече наслада им доставя. Не е трудно просто да убиеш някого — стреляш веднъж с пистолета, и готово. Но няма да е интересно“, отсъди той и прокара върховете на пръстите си по гладката си брадичка. Развързаха Ямамото и го отведоха в отбелязания с коловете участък. Там му завързаха ръцете и краката за четирите кола. Проснаха го чисто гол на земята, по тялото му имаше няколко подлютени рани. „Както знаете, тези хора са овчари — продължи руският офицер. — А овчарите използват овцете за много неща: ядат месото им, стрижат вълната, дерат кожата. Според тях овцата е съвършеното животно. Прекарват с овцете дните си, целия си живот. Умеят да дерат с голям майсторлък кожата. От нея изработват юрти и облекло. Виждали ли сте как го правят?“ „Убийте ме и да приключваме“, подкани го Ямамото. Руснакът поразтърка длани и каза: „Не се безпокойте. Със сигурност ще ви убием. Гарантирам ви. Може и да отнеме известно време, но ще умрете. Не се притеснявайте. Намираме се в необятната пустиня, докъдето поглед стига, няма нищо. Освен време. Безкрайно много време. А има много неща, които искам да ви кажа. Колкото до смъкването на кожата: във всяка група има поне един специалист, поне един професионалист, който знае всичко за дрането, човек с изумителни умения. При него смъкването на кожата е цяло изкуство. Прави го светкавично, с такава бързина и вещина, та си мислиш, че съществото, чиято кожа смъква, така и не забелязва какво става. Това обаче е невъзможно. — Той извади за кой ли път от горния си джоб табакерата, премести я в лявата си ръка и почука по нея с пръстите на дясната. — Одираният жив изпитва ужасна болка. Невъобразима. И смъртта настъпва неимоверно бавно. Става от кръвозагуба, но за това се иска време.“ Той щракна с пръсти. Офицерът монголец излезе напред. Извади от джоба на униформата нож в калъф. Беше със същата форма като ножа, с който онзи войник беше замахнал, все едно прерязва гърло. Измъкна го от калъфа и го вдигна. Острието проблесна на сутрешното слънце с матова бяла светлина. „Този човек е един от професионалистите, за които ви споменах — обясни руският офицер. — Погледнете ножа. Внимателно. Много особен е, пригоден е специално за дране на кожа и е измайсторен изключително добре. Острието е тънко и остро като бръснач. А умението, с което тези хора изпълняват задачата, е изключително високо. Така де, дерат животни от хилядолетия. Смъкват кожата на човек така, както вие белите праскова. Красиво, без една-едничка драскотина. Да не би случайно да говоря прекалено бързо?“ Ямамото не каза нищо. „Дерат кожата постепенно — продължи руснакът. — Трябва да работят бавно, ако искат да смъкнат кожата добре, без драскотини. Ако междувременно решите да кажете нещо, много ви моля, дайте знак и тогава няма да се налага да умирате. Нашият човек тук го е правил доста пъти и винаги е успявал да накара другия да проговори. Имайте го предвид. Колкото по-бързо спрем, толкова по-добре и за двамата.“ Както държеше ножа, монголецът с вид на мечка погледна Ямамото и се ухили. И до ден-днешен помня усмивката му. Сънувам я. Не мога да я забравя. Веднага след това той се зае със задачата. Неговите хора притискаха с ръце и колене Ямамото към земята, докато той започна да го дере изключително внимателно. Наистина все едно белеше праскова. Не издържах на гледката. Стиснах очи. Но един от войниците ме удари с приклада. Продължи да ме удря, докато не ги отворих отново. Това обаче нямаше особено значение, и със затворени, и с отворени очи чувах гласа на Ямамото. В началото той понасяше болката, без дори да трепне. Но не след дълго започна да пищи. Никога дотогава не бях чувал такъв писък: сякаш не беше от този свят. Мъжът започна, като направи разрез върху рамото на Ямамото и захвана да смъква кожата от горе на долу — бавно, внимателно, едва ли не с любов. Както беше казал и руският офицер, бе нещо като произведение на изкуството. Ако не бяха писъците, човек не би и помислил, че всичко това е съпътствано с болка. Но от писъците се разбираше колко чудовищна е болката. Не след дълго цялата кожа по дясната ръка на Ямамото бе смъкната на едно-единствено тънко парче. Дерачът я връчи на мъжа до него, който я опъна между пръстите си и тръгна да обикаля от човек на човек — да я видят и те. От кожата продължаваше да капе кръв. После офицерът се зае с лявата ръка на Ямамото и повтори всичко отначало. След това одра двата крака, отряза члена и тестисите и махна ушите. Сетне одра главата, лицето и всичко останало. Ямамото загуби съзнание, пак се съвзе и отново изпадна в несвяст. Щом припаднеше, писъците заглъхваха, после екваха отново. Ала гласът му ставаше все по-слаб и накрая утихна съвсем. През цялото време руският офицер чертаеше с тока на ботуша си по земята безсмислени заврънкулки. Монголските войници наблюдаваха ставащото, без да продумват. Лицата им си оставаха безучастни, по тях не се четеше нищо, нито отвращение, нито вълнение, нито стъписване. Гледаха одирането на Ямамото със същия вид, с който ние по време на разходка се заглеждаме в някоя строителна площадка. През това време аз не преставах да повръщам. Отново и отново. Продължих да повръщам и когато ми се струваше, че в стомаха ми не е останало нищо. Накрая монголският офицер с вид на мечок вдигна кожата от тялото на Ямамото, която бе одрал най-старателно. Дори зърната на гърдите си стояха непокътнати. Това бе най-ужасното нещо, което бях виждал дотогава. Някой взе от офицера кожата и я опъна да се изсуши, както се опъва чаршаф. На земята остана да лежи трупът на Ямамото — кървава червена плът без никаква кожа. Най-ужасно беше лицето му. Върху червеното пихтиесто месо зееха две големи бели очни ябълки. Устата с оголени зъби беше зинала като за вик. Там, откъдето бе срязан носът, бяха останали само две дупчици. Отдолу бе море от кръв. Руският офицер се изплю на земята и ме погледна. После извади от джоба си носна кърпа и си избърса устата. „Той не знаеше нищо, нали? — попита руснакът и прибра кърпата. Гласът му прозвуча малко по-глухо отпреди. — Ако знаеше, щеше да проговори. Жалко. Но поне беше професионалист. Рано или късно щеше да го застигне гадна смърт. Беше си неминуемо. А щом той не знаеше нищо, няма как вие да знаете. — Той захапа цигарата и драсна клечка кибрит. — Това означава, че вече сте безполезен за нас. Няма смисъл да ви изтезаваме с надеждата да изтръгнем нещо. Няма смисъл да ви държим жив като военнопленник. Искаме да приключим с тази история, без да се разчува. Ако ви заведем в Улан Батор, може да се получат усложнения. Най-доброто, разбира се, е още тук да ви застре
Перейти на страницу: