Златото на Спарта

— Заедно с плановете?

— Да.

— Проблемът е, че това е било преди четирийсет години — отбеляза Реми. — Кой знае колко се е променило оттогава, а и какво е направил новият собственик.

Бохуслав вдигна триумфиращо пръст.

— Ха! Грешите! Миналата година този човек, Бондарук, ме нае да отида в Хотин и да го консултирам за реставрацията на имението. Искаше да му помогна имота да върне вида си от периода на запорожките казаци. Прекарах две седмици там. С изключение на декорацията нищо не се е променило. Разглеждах, където си поискам, почти без охрана.

Сам и Реми се спогледаха. Когато Селма им каза за Бохуслав, първата им реакция бе да помислят, че Бондарук им е заложил капан, но след като размислиха, решиха, че е малко вероятно: най-вече по силата на „Закона за обратнопропорционалната връзка между силата и допускането за неуязвимост“, както и заради подозрението, което ги гризеше, откак започна това приключение: дали пък Бондарук, като не успяваше сам да разреши загадката, не ги оставя да напреднат, за да го отведат до това, което нарекоха „Златото на Наполеон“? Възможно е, но това не променяше факта, че все още имаха две възможности: да продължат или да се откажат.

Колкото и невероятен да беше сценарият с капана, те бяха любопитни за мотивите на Бохуслав. Сумата, която той искаше — петдесет хиляди украински гривни или десет хиляди американски долара, изглеждаше нищожна на фона на това, което щеше да му причини Бондарук, в случай че разкрие измяната. Сам и Реми долавяха някакво отчаяние, но от какво?

— Защо го правите? — попита Сам.

— Заради парите. Искам да замина за Триест…

— Чухме. Но защо искате да разсърдите Бондарук? Сам казахте, че е лош човек…

— Така е.

— Тогава защо рискувате?

Бохуслав се поколеба, смръщи се и устата му се разкриви.

— Чували сте за Припят, нали? — въздъхна той.

— Градът близо до Чернобил.

— Да. Жена ми, Олена, беше там, когато атомната електроцентрала експлодира. Семейството й беше едно от последните, които се измъкна оттам. Сега има рак на яйчниците.

— Съжаляваме!

Бохуслав сви рамене.

— Тя винаги е искала да види Италия, иска да живее там. Обещах й, че някой ден ще го направим. Искам да изпълня обещанието си, преди да умре. Повече ме е страх да не наруша думата, която дадох на Олена, отколкото от Бондарук.

— А какво ще ви попречи след това да отидете при Бондарук и да ни предадете за повече пари?

— Нищо. Освен това, че не съм глупак. Какво, да ида и да му кажа: „Щях да ви предам, но ако ми платите повече, няма да го направя“? Бондарук не се пазари. Последният, който се опита — един алчен полицай, изчезна заедно с цялото си семейство. Не, приятелю, предпочитам да сключа сделка с вас. Може да е за по-малко пари, но поне ще поживея, за да им се порадвам.