Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
Сам и Реми слязоха от колата, приближиха се до ръба и погледнаха на север. На миля по криволичещия бряг, кацнало пред един скален мост, се виждаше стоакровото имение на Бондарук, официално наречено „Хотин“. Мостът, подкопан от хилядолетна ерозия, стигаше до скална колона, която се издигаше като небостъргач от морето.
Домът на Бондарук всъщност беше пететажен замък с разгърната площ от две хиляди и осемстотин квадратни метра в стил Киевска Рус, със стръмни покриви от плочи, дълбоко врязани прозорци и островърхи медни минарета. Целият беше обграден от ниска стена от бели камъни и вечнозелени горички.
„Хотин“ бил построен през осемнайсети век като дом на вожд от Кримския хаганат, чийто род се отцепил от Монголската златна орда през шестнайсети век, за да се установи по тия земи. Век по-късно кланът му бил прогонен от войски на Московска Русия, предвождани от един запорожки казак, който превзел замъка, но след трийсет години го изгубил от друг по-силен вожд.
По време на Кримската война „Хотин“ попаднал в ръцете на Павел Степанович Нахимов — най-забележителния адмирал от черноморския флот на цар Николай II, след това сменил ролята си още четири пъти: първо бил музей, посветен на обсадата на Севастопол по време на Кримската война, по време на Втората световна война станал щаб на Вермахта, а след това лятна къща за висши съветски командири. От 1948 г. до падането на Съветския съюз „Хотин“ запустял и бавно се рушал, докато Бондарук не го купил от жадното за пари украинско правителство през 1997 г.
Имението имаше богата история и Селма без проблем попадна на множество следи, но в края на краищата бронята на Хотин се пропука благодарение на една от най-низките човешки страсти — алчността.
— Я ми разкажи пак — помоли Сам, докато гледаше имението през бинокъла си.
— Богдан Абданк — започна Реми, — бил запорожкият казак, който превзел крепостта от монголите.
— Така…
— Изглежда, Абданк бил не просто казак, но и контрабандист — кожи, скъпоценни камъни, алкохол, роби — пренасял всичко, което смятал, че може да продаде на черно. Проблемът бил, че имало още много казашки кланове, които искали да бръкнат в кацата с меда.
— Само че старият Богдан бил хитрец — вметна Сам.
— И доста усърден.
Според архивите на Националния университет „Тарас Шевченко“ в Киев, до които Селма се добра в Интернет, Абданк използвал робски труд, за да прокопае мрежа от тунели в скалите и хълмовете около Хотин, където да крие незаконните си стоки. Корабите, пътуващи на запад с товари от румънски самур, турски диаманти или грузински проститутки, пускали котва във водите под Хотин, за да се разделят със стоките си, които потъвали в тунелите под имението.
— С една дума, чакат ни още пещери — заключи Реми.
— Така изглежда. Въпросът е дали и колко Бондарук познава историята на Хотин? Ако тунелите наистина съществуват, дали той знае за тях и дали ги е запечатал?
— И най-вече, дали ги използва по примера на Абданк?
Сам си погледна часовника.
— Е, скоро ще разберем. Имаха среща.
Докато се опитваха да проучат Хотин, се оказа, че може би ще се сдобият не само с идея как да се промъкнат в имението, но и с карта, по която да се ориентират.
Уредникът на архивите в университета „Тарас Шевченко“, мъж на име Пьотр Бохуслав, страстно ненавиждаше работата си и отчаяно мечтаеше да се премести в Триест, където да отвори книжарница. След кратко дърпане накрая той откровено казал на Селма, че срещу подходяща сума е готов да сподели набор от редки, все още неразархивирани планове на Хотин, както и информация от личните си наблюдения по въпроса.
Пьотр Бохуслав ги очакваше в малък семеен ресторант над яхтения клуб „Балаклава“, на няколко мили надолу по брега. Когато Реми и Сам стигнаха там, нощта се бе спуснала и вътрешността на заведението бе слабо осветена от ветроупорните фенери по масите. От тонколоните, скрити зад висящи растения, се чуваше тиха народна музика. Миришеше на наденици и лук.
Щом влязоха, един мъж в ъгъла вдигна глава, огледа ги втренчено и после пак забоде очи в менюто. Към тях се приближи сервитьорка с яркочервена пола и бяла блуза. Сам се усмихна и кимна на мъжа, след което тръгнаха към него.
— Мистър Бохуслав? — попита Реми на английски.
Мъжът вдигна очи. Имаше оредяваща бяла коса и зачервен нос на пияница.