Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Бяха говорили с часове — поне Миранда огладня на два пъти и дремна веднъж. Единственият, който изглеждаше напълно погълнат от преживяването, беше Накор.
Дребният мъж седеше на една пейка, потънал в мисли. Миранда пристъпи до него с няколко праскови и попита:
— Искаш ли?
Той се ухили, кимна и си взе една.
— Моят номер с портокала още действа. Искаш ли да ти дам?
— Благодаря, може би по-късно. — После попита: — Но как така все още действа?
— Не знам — отвърна той. — Може би на веществото, в което бърничкам, му е все едно къде съм.
— Но ние не сме никъде.
— Не — възрази Накор. — Все някъде сме. Просто нямаме представа къде.
— Или координатна система — добави тя.
— Виж, че разбираш.
— Изглеждаш прекалено весел за човек, на когото току-що са казали, че трябва да се бие с бог.
Накор поклати глава и сокът от прасковата потече по брадичката му.
— Не, не съм. И не мисля, че изобщо ще се бием. Трябва да измислим начин да надвием кроежите му, а не него самия. Щом четирима Велики богове не могат да го унищожат, как ще можем ние? Освен това планът вече си е на мястото, а ние просто трябва да разберем кое е то.
— Не те разбирам.
Той стана и каза:
— Ела, ще ти обясня.
Отведе я при Пъг, Макрос и Доминик, които седяха под едно голямо дърво, и каза:
— Е, докъде стигнахте?
— Поставихме проблема много пъти, но не знаем как да продължим — отвърна Пъг.
— Това е лесно — каза Накор.
Макрос вдигна вежди.
— Така ли? Няма ли да споделиш това свое прозрение с нас?
Накор кимна, седна на земята до тях и каза:
— Трябва просто да оправим това, което е счупено.
— Тъкмо това прави орденът на Ишап — каза Доминик.
— Знам — каза Накор. — Имам предвид цялото. Виж, на вас ви трябва доста време да върнете мъртвия бог. Никак не е лесно.
Старият абат присви очи и рече сухо:
— Благодаря за разбирането.
— Но има доста пакост, която продължава, откакто всичко това е започнало, и срещу нея трябва да направим нещо веднага — продължи Накор.
— Например? — попита Пъг.
— Ами, например — отвърна Накор, — да вземем тези демони. Не можем да им позволим да правят каквото си щат. Твърде много бели правят. Дори малките демончета могат да са много опасни.
— Помня, когато магьосниците на Мурмандамус пуснаха някакви летящи демони преди години, преди да бъде съкрушен Великият бунт. Това трябваше да ме предупреди, че нещо не е както трябва. Но го сбърках с обичайното заклинание за повикване — призна Пъг.
— Можем да прекараме целия си живот в съжаления — намеси се Макрос, — ако си го позволим. — Погледна критично дъщеря си и тя му отвърна с най-невинно изражение.
— Да — каза Накор. — Съжаленията са глупави. Сега на другия ти въпрос. Колкото до оправянето на нещата, това е просто. Побеждаваме Изумрудената кралица, принуждаваме тази нашественическа армия да се обърне и да си тръгне за дома, избиваме всички останали живи пантатийци — защото не можем да променим природата им — и внимаваме никой да не пристъпи до Камъка на живота. А, и прогонваме всички демони обратно във владенията им.
— И това ли е всичко? — каза саркастично Миранда, с подигравателно ококорени очи.
— Накор, ти поставяш много интересни въпроси, предлагаш интригуващи решения, но не даваш никакъв съвет как да стигнем до тези решения — каза Доминик.
— Много просто — отвърна Накор. — Трябва да запушим дупката.
— Каква дупка? — попита Макрос.
— Онази, през която преминават демоните. Скоро това може да се окаже нещо много гадно.
Пъг въздъхна.
— Той е прав. Армията на Изумрудената кралица е катастрофа, но едно сериозно нашествие на демони може да я направи да заприлича на сган улични побойници, търсещи кръчма, където да се напият.
— Но мисля, че това може да почака, докато победим кралицата — каза Накор. — Това, което сме видели досега от демоните, подсказва, че те все още не са навлезли в нашия свят и докато те въздействат на Изумрудената кралица, тя е, която е тук. Защото всички знаем, че спечели ли тя Камъка на живота, може да го използва, за да доведе демоните в нашия свят.
— Какво изпускаме? — каза Миранда.
— Какво искаш да кажеш? — попита Пъг.
— Не знам — отвърна тя разтревожено. — Някъде във всичко това липсва някакво късче, нещо, което би обяснило защо просто не се спуснем върху нашественическата флота, когато тя навлезе в най-дълбоката част на океана, и не я потопим.
— На онези кораби има много пантатийски жреци — каза Накор. — Те може да не притежават силата на Пъг или на Макрос, или твоята, но заедно…