Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Доминик го изгледа втренчено, после се обърна към един от монасите наблизо.
— Ще отида с тези хора. Кажи на брат Грегъри да ви ръководи, докато ме няма. Предай му също така да изпрати запечатаното ковчеже в кабинета ми на Върховния отец в нашия храм в Риланон.
Монахът сведе глава и забърза да изпълни нарежданията на абата.
— Е, да тръгваме — каза Доминик.
Оформиха кръг и Пъг каза:
— Макрос, аз имам силата, но не и знанието.
— Аз имам и двете — отвърна Макрос. — Следвайте ме.
Изведнъж изчезнаха и пустотата около тях по-скоро се долавяше, отколкото се усещаше или виждаше.
Мислите на Миранда достигнаха Пъг.
„Когато за пръв път пристъпих в Коридора на световете, се зачудих какво става, щом пристъпиш в пустотата.“
Мислите на Пъг отвърнаха на безликата сивота.
„Това е пустотата между реалностите. Тук не съществува нищо.“
„Не си прав — достигнаха го мислите на Макрос. — Няма място във вселената, без нещо да го обитава. То може да не е явно за онези, които преминават, но има същества, които обитават пустотата.“
„Възхитително“ — стигнаха ги мислите на Накор.
Изведнъж се озоваха сред изпълнена със звезди нощ от чисто черно, затворени в някакъв въздушен мехур, с топлина и гравитация. Под тях, плуващо през пустотата, се виждаше място, което Пъг никога не бе помислял, че ще посети отново.
— Вечният град — промълви той.
— Какво невероятна красота — каза Накор. Пъг се взря в очите на исаланеца и видя, че са пълни с удивление.
— Да, красив е — каза Пъг.
Градът лежеше проснат под тях в изкривена симетрия, която се стремеше сякаш да улови взора и в същото време някак му се изплъзваше. Към небесния купол на града се издигаха кули и минарета, които изглеждаха прекалено тънки, за да могат да поддържат тежестта си. Арки, които можеха да се реят на мили над най-високия покрив в Крондор, свързваха огромните разстояния между сградите с невероятно чужда архитектура.
Те се понесоха надолу, без да усещат никакво движение.
— Кой е построил този град? — попита Миранда.
— Никой — отвърна Макрос. — Поне никой от тази реалност.
— Какво искаш да кажеш?
Макрос сви рамене.
— Той е бил тук още когато нашата вселена се е появила. Пъг, Томас и аз бяхме свидетели на това, което познаваме като нашата реалност. Това място вече беше тук.
— Артефакт от по-ранна реалност? — предположи Накор.
— Навярно — каза Макрос. — Или нещо, което просто е, защото трябва да бъде.
Доминик, който през цялото време беше мълчал, попита:
— Защо на това странно и непонятно място, Пъг?
— Защото то навярно е единственото място, където можем да поговорим свободно, без да станем плячка на стихията, стояща зад всичкото зло и разруха, вихрещо се в нашия свят.
Спуснаха се над един огромен площад, много пъти по-голям от Крондор — плочи с размери колкото цял град сменяха цветовете си в хипнотизиращи шарки. Щом приближиха, видяха, че шарката се повтаря по улиците, излизащи от огромния площад.
Миранда каза:
— Това е град. Има си сгради, неща, които приличат на къщи, и въпреки това е лишен от живот.
— Не бързай с това заключение, дъще — каза Макрос и посочи. — Онзи фонтан ето там може да е създаден за украшение или да е форма на живот, толкова чужда за нашето разбиране, че да не можем никога да общуваме с нея.
— Ами ако самият град е формата на живот? — попита Накор.
— Възможно е.
— Защо е трябвало боговете да създават такова място? — попита Доминик.
— Зависи за кои богове говорим — отвърна Макрос.
Кълбото се спусна през една ивица на пустотата и кацна върху тучна зелена морава, обкръжена от дървета и растения, всички красиво подкастрени. После изчезна.
— Това е може би най-отдалеченият кът на реалността — каза Макрос. — Градината.
— Сега можем да говорим, но първо трябва да направя нещо — каза Пъг.
— Какво? — попита Миранда.
Но Пъг вече бе притворил очи и мърмореше заклинание. Всички усетиха енергията, която се събра около него, после тя изведнъж изчезна и той отвори очи.
— Тази преграждаща магия е много мощна — каза Миранда. — Защо бе нужно да търсим защита от подслушване в този толкова отдалечен кът на реалността?
— Всичко ще се разбере — отвърна Пъг, погледна абата и каза: — Време е.
— Какво искаш да узнаеш? — попита абатът на Сарт.
— Истината — каза Пъг. — Ишап е мъртъв.
Доминик кимна.
— От времето на Войните на хаоса.
— Ишап? — възкликна Миранда. — Единственият над всички? Най-великият от всички богове е мъртъв?
— Преди четиридесет години една стихия от неизвестен произход се опита да унищожи един артефакт на поклонниците на Ишап, магическа гема, известна като „Сълзата на боговете“ — каза Пъг.